Дейвид усети, че е настъпил идеалният момент да поиска да си тръгне. Баща му сам повдигна темата и изглежда се двоумеше дали е взел правилното решение. Грейс обаче щеше да се ядоса и вероятно да откаже да замине. Дейвид така и не бе успял да измисли убедителна причина, освен да разкаже на баща си за зловещите намерения на Исая, а това щеше да прозвучи невероятно точно както Грейс го представяше.
— Ще отидем ли някъде да обядваме? — каза баща му.
— Къде? — попита Грейс.
И моментът отмина, вратата се затвори и Дейвид разбра, че остава в „Етера“. Засега.
Дейвид и Грейс прекараха няколко часа с баща си. Тежките облаци изпълниха дъждовното си обещание, капките се изсипаха по-скоро като мъгла между дърветата и изпълниха въздуха с мирис на влажни листа и борови иглички. Тримата се качиха в колата, подкараха надолу по хълма и обядваха в китайски ресторант. После се върнаха и баща им се сбогува с тях.
Нататък денят беше изцяло на тяхно разположение. През уикендите, когато родителите ги посещаваха, графикът им не включваше „Анимус“. Виктория бе наложила тази идея. Дейвид имаше чувството, че ако зависеше от Исая, симулациите щяха да продължават без прекъсване.
Дейвид и Грейс гледаха филм в общата зала. По-късно дойде Шон, след него — Наталия и всички вечеряха заедно. Никой не спомена Райските реликви. Майстор готвачите в „Етера“ бяха сготвили супа точно като за дъждовен ден — с картофи и наденички. Дейвид изяде две купи и обмисляше дали да поиска трета, когато Исая влезе в трапезарията, следван от Виктория.
Веднага пролича, че нещо не е наред. Исая изглеждаше вбесен. Дейвид усети как стомахът му се преобръща и му се прииска да не е ял нищо.
— Надявам се да сте прекарали приятен следобед с родителите си — каза Исая без следа от искрена загриженост; дори не дочака отговор. — Сега обаче трябва да обсъдим по-сериозен въпрос.
— Какъв? — попита Шон.
Исая погледна право към Дейвид.
— Юношеско любопитство.
Грейс, Шон и Наталия също погледнаха към Дейвид.
— Мисля, че знаеш какво имам предвид — посочи го Исая. — А и сигурно си им разказал всичко.
Нямаше смисъл да крие истината и да отрича. Очевидно бяха видели записите от охранителните камери. Дейвид се приведе напред, облакъти се на масата и сплете пръсти.
— Разказах им.
— Какво? — попита Виктория.
— Няма значение — намеси се Исая. — Въпросът е, че е напуснал стаята си посред нощ и тайно е влязъл в забранени зони. Изложил си се на опасност, Дейвид. В тъмния гараж непрекъснато влизат автомобили. Ами ако те бяха сгазили? Или се беше заключил някъде? Правилата не са въведени, за да пазим в тайна нещо от вас, а за да ви опазим. Това е главната ни грижа.
Дейвид се почуди как да реагира. Думите на Исая не звучаха заплашително, а като най-обикновена лекция, задето е нарушил правилата. Дейвид се поуспокои и се запита дали наистина не е разбрал погрешно подслушания разговор.
— Знаете колко важни сте всички за целта, която преследваме — продължи Исая. — Още не сме разбрали къде са Райските реликви и какво друго е открил Монро в гените ви. Същевременно не бих допуснал да нарушавате правилата за сигурност в комплекса. Обикновено подобни действия биха довели до изключване от програмата. На всички ви.
— Какво? — Шон изгледа Дейвид по-страховито от Грейс. — Ние нямаме нищо общо с неговите разходки.
— Знам — кимна Исая. — И съм сигурен, че Дейвид не е замислял нещо лошо. Както казах, детско любопитство.
— Значи няма да ни върнете вкъщи? — попита Грейс.
— Не бих искал, ако може да се избегне. Ще го наречем изпитателен срок.
— Което значи? — повдигна вежди Наталия.
— Нощем ще заключваме стаите ви. При извънреден случай вратите ще се отворят автоматично. Иначе ще стоите вътре.
— Нещо като домашен арест? — предположи Дейвид.
Исая повдигна вежди и кимна.
— Може и така да се каже, предполагам. Нормално следствие.
— Значи сме затворници — отбеляза Наталия.
— Нищо подобно — възрази Исая. — Можете да се обадите на родителите си да ви приберат. Ако обаче решите да останете и да работим заедно, това са моите условия.
Исая срещна погледа на всеки поотделно. Виктория стоеше зад него и Дейвид не виждаше изражението й. Очите на Шон вече не го смразяваха чак толкова. Наталия, изглежда, не му се сърдеше — за разлика от Грейс. Дейвид знаеше какво си мисли сестра му. Крещи му наум, че пак я е забъркал в неприятности. Е, не беше виновен той, че баща им винаги я караше да се чувства отговорна за брат си. Дейвид дори не го искаше.