— Е? Какво ще кажете? — попита Исая. — Да се обадя ли на родителите ви? Вероятно ще успеят да ви вземат още тази вечер.
— Аз оставам — отговори Шон. — Бездруго нямам намерение да излизам от стаята нощем.
— Аз също оставам — каза Грейс. — И се извинявам от името на брат си.
Дейвид подбели очи.
Виктория погледна към Наталия.
— А ти?
— Ще остана — отговори Наталия. — Но ще се чувствам като затворник.
— Надявам се това да се промени — каза Исая и се обърна към Дейвид: — А ти? Нашият автомобилен ентусиаст?
Думите му потвърдиха подозренията на Дейвид, че са го видели да се качва в спортната кола. Исая обаче явно не предполагаше, че е чул разговора му с Коул, и затова не бе предприел по-драстични мерки. За да приспи всякакви съмнения, Дейвид трябваше да се престори, че не се страхува и не иска да си тръгне.
— И аз оставам — каза той.
— Край на нощните екскурзии? — попита Исая.
— Щом вратата е заключена… — сви рамене Дейвид.
Исая кимна.
— Радвам се, че постигнахме съгласие. Пожелавам ви приятна вечеря.
Той се обърна и излезе от стаята.
Виктория се усмихна.
— Ще се видим утре сутринта.
Тя също излезе и щом вратата се затвори зад нея, Грейс скочи на крака.
— Кога ще пораснеш?
— Кога ще ме оставиш на мира? — тросна се Дейвид.
— Когато престанеш с детинщините — отвърна тя.
— Хей, чуйте! — намеси се Шон. — Все ми е едно дали ще пораснеш, Дейвид. Но не ни замесвай в бъркотии. Ясно? Някои от нас наистина вземат сериозно това. Аз например.
— Аз също — додаде Грейс.
Дейвид поклати глава. Усети как ушите му се сгорещяват и устата му пресъхва.
— Все тая — рече той.
— Все тая! — разпери ръце Грейс. — Не ми дрънкай глупости, Дейвид.
— Всъщност мисля…
— Семейната ви свада ми омръзна — прекъсна го Шон. — Просто от тук нататък не ме забърквай в неприятности. И мен, и другите. Става ли?
Дейвид побутна очилата си нагоре и свъси вежди.
— Е? — изгледа го мрачно Грейс.
Дейвид кимна. Едва-едва.
— Добре — каза Шон. — Отивам си в стаята. Ще се видим утре сутринта.
И излезе от трапезарията.
— И аз си лягам — каза Грейс. — Дойде ми до гуша.
Дейвид остана сам с Наталия. Поседя няколко минути и след като се поуспокои, наруши мълчанието.
— Ти не каза нищо.
— Мислех.
— За какво?
— За моята симулация.
— И?
Наталия се поколеба.
— Реших, че не искам Исая да намери Райската реликва.
16.
Идеята за спасителна операция допадна на Хавиер. Не му харесваше обаче да остане тук и пак да бездейства, а Грифин явно не възнамеряваше да ги вземе със себе си.
— Имаш нужда от нас — каза Хавиер.
— Нима? — повдигна вежди Грифин. — Защо?
— Приятелите ни не те познават — отговори Хавиер. — Мислиш ли, че ще тръгнат с теб? Ами ако тамплиерите са ги убедили, че асасините са лошите момчета?
Усмивката на Грифин издаваше известно самодоволство.
— Повярвай ми, мога да ги отведа против волята им.
— Четирима тийнейджъри? — напомни му Оуен. — Няма да е лесно.
— Но е осъществимо — каза Грифин.
— По-лесно ще е, ако ни вземеш — настоя Хавиер. — Ще дойдат с нас.
— Нима? — повдигна вежди Грифин.
— Да — отвърнаха в хор Хавиер и Оуен.
Асасинът поклати глава.
— Това не ти е полицейският склад. „Абстерго“ има по-добра охрана от някои държавни глави.
— Още една причина да ни вземеш — не се отказа Хавиер. — Как ще изведеш оттам четирима души, ако ти нямат доверие?
— Не сте напълно обучени. — Грифин се извърна и тръгна към работния плот до стената, където бяха подредени оръжията. — Ще ми пречите.
— Заведе ни на върха Макгрегър — напомни му Оуен.
— Защото трябваше да разпознаете Райската реликва.
— А сега приятелите ни трябва да разпознаят нас — натърти Хавиер.
Грифин извади нещо като пълнител от ръкавицата си и го смени с друг. Хавиер предположи, че е батерия за електрическото острие. После асасинът започна да прикрепя разни приспособления върху китката си — пистолет със стрелички, електроника с антени и подвижни екрани.