От малък Дейвид беше научил, че не бива да противоречи на сестра си. Грейс беше невероятно упорита и своенравна като баща им. Сега обаче той видя Наталия в нова светлина и разбра, че може да съперничи на сестра му и дори да я надвие в тази игра. Остана впечатлен.
— Добре — кимна Грифин.
— Какво добре? — попита Наталия.
— Ще ми помогнеш и аз ще те заведа в Монголия.
Наталия се обърна към Хавиер.
— Да му повярвам ли?
Хавиер кимна.
— Да. Ще спази обещанието си.
— Тогава се споразумяхме — каза Наталия.
Грифин въздъхна.
— Не знам как ще обясня това на Гавин.
— Кажи му да говори с Наталия — предложи Дейвид. — Той ще разбере.
Асасинът най-неочаквано се усмихна. После отвори шкаф, извади спални чували, надуваеми дюшеци, възглавници и одеяла.
— Преди симулацията ще поспите. Особено ти, Наталия. Умората и „Анимус“ не се връзват. Вече изгубих Оуен. Не искам да те разболея. Работата ще почака до утре сутринта.
На Дейвид му се стори, че през последния час Грифин е проявил по-искрена загриженост за тях, отколкото Исая през всичките изминали седмици. Това обаче не важеше за Виктория. Дейвид вярваше, че тя не се преструва, и се почуди къде ли е била по време на цялата суматоха в „Етера“.
Той стана и си взе спален чувал и възглавница; после наду дюшек с помощта на ръчна помпа. Другите последваха примера му и за пореден път Дейвид се замисли за разликата между скривалището на асасините и комплекса, откъдето бяха избягали. Разбираше защо тамплиерите са по-примамливи, освен за любителите на скитническия живот, разбира се. Те обещаваха повече от асасините, а именно — благосъстояние, сигурност, стабилност.
Застанал до масата, Грифин прелистваше книжата върху нея.
— Какво е това? — попита Наталия, застилайки леглото си. — Видях името на Оуен.
Хавиер се разположи върху дюшека си.
— Уликите, с които са осъдили баща му — отговори той.
— За какво? — попита Дейвид.
— Убийство. — Хавиер придърпа възглавница под главата си. — По време на банков обир.
Наталия легна до него.
— Защо са тук?
— Защото ги откраднах от полицейски склад — отговори Хавиер. — Оуен твърди, че баща му е невинен, и аз му вярвам. Остава само да го докажем.
— Баща му още ли е в затвора? — попита Дейвид.
— Не. Умря там.
Дейвид преглътна тежко и замълча, несигурен какво да каже. Неговият баща винаги бе край тях, солиден и грижовен, и той приемаше, че това се разбира от само себе си.
— Не знаех — прошепна Наталия.
— Не го обсъжда с кого да е. Но вие вече не сте кого да е. — Хавиер добави с въздишка: — Така се запознахме с Монро. Оуен искаше да влезе в спомените на баща си. Монро обаче му каза, че не може да му помогне.
Дейвид си спомни как Грейс му повтаряше, че „Анимус“ не е игра. Дълбоко в себе си чувстваше, че е права, но едва сега осъзна колко лични и важни са всъщност генетичните спомени. Едно е да отидеш в Западна Африка или в Ню Йорк, или дори да пилотираш самолет. Но при Оуен беше друго. Спомените на баща му имаха значение сега и по друг начин в сравнение с Райските реликви.
Може би това се опитваха да му кажат Грейс и баща му. Може би симулациите на Грейс бяха важни за нея, а той не бе обърнал внимание. Може би Шон също търсеше нещо.
Може би затова двамата бяха останали там.
20.
Скоро след като другите си бяха тръгнали, Исая влезе с агентите си в стаята на Шон. Той вече се беше прехвърлил в леглото; лежеше по гръб с ръце под главата и се взираше в тавана.
— Всичко наред ли е, Шон? — заговори Исая, без да включва лампите.
— Какво става навън? — попита Шон.
Исая приближи до него.
— Положението е овладяно. Виждал ли си другите?
Шон не искаше да ги предава, но не искаше също директорът да си помисли, че ги подкрепя.
— Не отговарям за тях и те не отговарят за мен.
Исая замълча.
— Звучи справедливо — рече след малко и се обърна към агента до него. — Провери другите стаи.
— Да, сър.
Агентът излезе. Исая пристъпи още по-близо до леглото на Шон.
— Тази нощ ще се окаже решителна в много отношения.
Шон зачака в тъмнината.
Исая продължи:
— Очертаха се граници между лагерите. Ти избра правилно, Шон.
— Мисля, че съм избрал отдавна. — Шон погледна към краката си. — Просто не знаех.