— Може би.
— Но не става дума за добро и зло — уточни Шон. — Те са ми приятели. Добри хора. Това не значи, че не грешат понякога.
— Съгласен съм.
Агентът се върна.
— Грейс е в стаята си, сър. Дейвид и Наталия ги няма.
Последва кратко мълчание, после Исая въздъхна.
— Имам неотложни задачи, Шон. Стой тук и не се тревожи. Всичко ще се нареди.
Шон кимна. Исая и агентът излязоха и в стаята и в цялата сграда отново се възцари тишина. Дъждът беше спрял, но вън се чуваха викове. Шон се постара да не им обръща внимание, ала и не се опита да заспи.
Не можеше да се сърди на другите, че го бяха оставили. Той не стоеше срещу тях и те не стояха срещу него. Ставаше дума за това докъде го бе довел животът. Бе открил отличен начин да създаде по-добър свят за себе си и за хората като него. Асасините имаха свои възгледи, но Шон смяташе, че методите им пораждат хаос. Насърчават метежниците и терористите, обръщащи наопаки света. „Абстерго“ и тамплиерите обещаваха нещо по-стойностно.
Някой почука по вратата.
— Да?
— Шон?
Беше Грейс.
— Влез — каза той.
Вратата се отвори и Грейс се появи на прага.
— Може ли да поседя при теб?
Шон се изправи.
— Разбира се.
Прехвърли крака през ръба на леглото, за да й освободи място.
— Дейвид си тръгна.
Грейс седна близо до него и двамата хлътнаха във вдлъбнатината на матрака.
— Разбрах. — Шон скръсти ръце в скута. — Съжалявам.
Тя заплака.
Шон се почуди какво да направи, но й съчувстваше и усещаше, че я познава достатъчно, за да я обгърне през рамо. Тя го погледна и закри очи с длани. Облегна лице върху гърдите му и той долови ухание на сладки бадеми.
— Може би Исая ще ги спре — предположи Шон.
Тя поклати глава.
— Не искам да ги спре. — Отдръпна се от него и прокара показалец под очите си, за да избърше сълзите. — Дейвид не искаше да остава тук, а и аз някак си вече не искам да нося отговорност за него.
Шон кимна.
— Мисля, че те разбирам.
— А мислиш ли, че съм лоша сестра?
— Не. Всички носим отговорност единствено за себе си. Дейвид също. Направил е избор, ти — също. Няма проблем, че сте взели различни решения.
Грейс кимна.
— Не знам какво ще кажа на татко.
— Исая ще се погрижи — успокои я Шон, после впи очи в пода. — Ще ми кажеш ли защо остана?
Грейс не отговори веднага. Шон зачака.
— Мисля… — рече най-сетне тя. — Мисля… че още не ми е ясно.
— Добре — кимна Шон. — Тук съм, ако искаш да поговорим.
После и двамата замълчаха. Агент на „Абстерго“ наруши тишината. Почука на вратата и съобщи:
— Исая иска да говори с вас. Чака ви в кабинета си. Грейс стана и отстъпи настрани. Шон се намести в количката и тримата тръгнаха по коридорите, но не към стаята, където обикновено се срещаха с директора. Агентът ги поведе към централната сграда и към асансьор в далечния край на атриума. Извика го, като сложи палец върху скенера и въведе код. Същото се повтори, когато влязоха в асансьора и поеха към четвъртия етаж.
Шон дори не знаеше, че има четвърти етаж. Погледна към Грейс и тя повдигна вежди и поклати глава.
Когато асансьорът спря, агентът излезе и посочи надясно.
— Исая ви чака.
Шон се изтъркаля в коридор, извит като пръстен високо над атриума. Отгоре се виждаше стъкленият таван, подът беше далеч под тях. Шон зави надясно и двамата с Грейс стигнаха до отворена врата. Чуха вътре гласа на Исая и влязоха.
Дългото помещение наподобяваше модерна църква. Писалището на Исая се издигаше като олтар в дъното, зад него имаше витраж с формата на кръст; подът бе облицован с полиран бледорозов мрамор. Множество столове бяха разположени пред писалището почти като църковни пейки; на предния ред седеше момче.
— Оуен? — отрони Грейс.
Шон погледна пак и откри, че е права. Беше Оуен — в кожено яке и камуфлажни панталони; ръцете му бяха вързани в скута.
Исая стоеше пред приятеля им и го наблюдаваше отвисоко.
— Шон, Грейс, благодаря ви, че дойдохте. Елате по-близо.
Шон се придвижи по пътеката между столовете. Грейс го последва и двамата застанаха до Оуен. Той вдигна глава.
— Какво правите тук, хора? — усмихна им се.
— Канех се да те попитам същото — отвърна Шон.