Какво го беше прихванало? Просто замръзна и ако тамплиерката го бе нападнала с пистолет или нож, а не с арматурното желязо, сигурно щеше да го убие. Вместо да става по-лесно благодарение на напътствията на Грифин, цялата ситуация сякаш се влошаваше.
През първите дни и седмици след симулацията, отпратила ги в разбунтувания Ню Йорк, Оуен се чувстваше уверен в способностите си. Дори могъщ. Сега се почуди дали самочувствието му не е било фалшиво. Просто ехо от съзнанието на предшественика му. Вариус бе опитен асасин и след преживелиците в спомените му Оуен също се бе почувствал способен. Постепенно обаче се отърсваше от съзнанието на Вариус и осъзнаваше, че сам може би не е чак толкова силен. Беше нищо и никакъв тийнейджър, а тамплиерските агенти бяха изпратени да го заловят или да го убият.
Мълчаха почти по целия път. Накрая Грифин каза на шофьора да ги остави на кръстовище, където след малко се качиха в друго такси и се насочиха към покрайнините. Оуен реши, че целта е да се отърват от преследвачи, и тактиката явно сработи. Светлините на тамплиерския хеликоптер избледняха и се стопиха сред контурите на града зад тях.
Грифин посочи безлична къща на тиха улица и таксито ги остави пред нея. Щом колата се отдалечи, тръгнаха отново пешком.
Хавиер се обърна към Оуен.
— Добре ли си?
— Да — отговори Оуен.
— Беше дива работа — отбеляза Хавиер.
— Добре се справи — похвали го Оуен с лека завист, че Хавиер е действал толкова умело и хладнокръвно.
— И двамата се справихте — вметна Грифин. — Агентите обаче бяха въоръжени с детски играчки. Ще обсъдим всичко, когато стигнем до уреченото място.
След около миля асфалтовото шосе свърши и тръгнаха по черен чакълест път между голи ниви. След още няколко мили през пусти поля и заоблени хълмове с пасбища, оградени с дървени стобори, свърнаха и сред дърветата се мярна голяма къща.
— Уха! — подсвирна Хавиер.
Къщата изглеждаше изоставена от сто години. Беше на два-три етажа с дъсчена фасада, по която тук-там се виждаха окръглени греди като люспеста броня — сиви, напукани и изгладени от ветровете. Опасваше я продънена предна веранда, в единия ъгъл четвъртита кула се издигаше над билото на покрива, сводест почернял прозорец с корона от ковано желязо се цъклеше под стряхата като око на циклоп. Входната врата и повечето други прозорци бяха заковани с летви.
— Стигнахме — каза Грифин.
Оуен огледа отново къщата.
— Това ли е?
— Да не би семейство Адамс да живеят вътре? — подметна Хавиер.
Грифин не му обърна внимание.
— Хайде!
Тръгнаха по застлана с камъни пътека право към входната врата. Тревата и бурените от двете страни им стигаха до коленете. Оуен усети как го побиват тръпки. Не виждаше светещи лампи вътре, нямаше и помен от Ребека Крейн.
— Това ли е мястото на срещата? — повтори той.
— Да — потвърди Грифин.
Дървените стъпала до предната веранда — напукани, с щръкнали ръждиви пирони — стенеха под краката им.
Оуен потрепери.
— Но къде…
Вратата се отвори.
Хавиер извика тихо, Оуен отскочи назад и едва не се препъна на стъпалата.
— Грифин. — В тъмното преддверие стоеше жена. — Чаках те.
— Ребека. Радвам се да те видя отново в действие — каза Грифин.
Вратата очевидно само изглеждаше закована. Жената им махна да влязат.
Грифин се вмъкна пръв, след него Оуен, надзъртайки назад към Хавиер. Вътрешността на къщата беше в тон с фасадата. Избелели тапети висяха от стените, рамките на вратите бяха разкривени под всякакви ъгли, миришеше на прахоляк и плесен. Стълбище, на което Оуен определено не би се доверил. Водеше до втория етаж; дълъг коридор се простираше към непрогледен мрак. От двете им страни имаше празни стаи с покрити с паяжини полилеи.
Ребека затвори входната врата с електронна ключалка, определено липсвала в първоначалния замисъл на къщата, и Оуен се досети, че мястото вероятно е по-защитено, отколкото изглежда.
— Закъсняхте — отбеляза жената. — Някакви произшествия?
— Тамплиерите ни нападнаха на тръгване — отговори Грифин. — Наложи се да изберем заобиколен път.
— Жалко. Но пък вече сте тук.
— Какво е това място? — попита Оуен.
Ребека се озърна настрани и нагоре към тавана.
— Каквото изглежда. Предимно.
— Призрачна къща? — предположи Хавиер.
Ребека се усмихна; зъбите й се мярнаха едва-едва в мрака.