Ехо! Добре ли си?
— Да. Просто… — Наталия успокои мислите си. — Не съм се опомнила още.
Ще се чувстваш по-скоро както в „Анимуса“ на Монро.
Вече го усещаше. Не беше лесно, но с усилие на волята отстъпи сцената на ума си на Баян, както правеше с Аделина. Остави го да се намести на седлото, потапяйки се в неговите мисли и спомени.
Малобройната армия препускаше на север през долината на Черната река. Въздухът беше блажено хладен и сух, ясното небе се ширеше на воля. Оризови поля се стелеха край отбитото корито на реката, чиито води ги напояваха обилно. Селяни, потънали в кал до колене, проследяваха мълчаливо с поглед монголците, които развяваха знамена и надуваха рогове. Чън Лун, тангутският войник, бе отрасъл по тези земи и макар да не приличаха съвсем на Баяновите степи, все пак бяха по-близо до дома му от прокълнатите дефилета на Сун.
Раните в рамото и хълбока му бяха заздравели бавно, но все още го боляха и понякога той се замисляше за младата жена, която го бе надвила. Не беше дотолкова заслепен от омраза, че да не се възхищава на силата и ловкостта й. Убеден, че с обсадата на Рибарския град са си навлекли гнева на Бащата Небе, Баян дори се надяваше тя да е оцеляла и понякога съжаляваше, задето я е ранил.
— Баян! — Асутей му махна да приближи до него в началото на колоната.
Той пришпори коня, застана до младия благородник и сведе глава в поклон.
— Господарю?
— Наближаваме град Иряй. — Асутей носеше церемониалната си златна ризница и шлемът му блестеше под слънцето. — Искам да яздиш до мен.
— Разбира се, господарю.
Баян все още не разбираше с какво е заслужил благоразположението и вниманието на сина на хана, но ги приемаше с надлежното смирение.
Асутей поведе жребеца си в раван и Баян го последва. Отдалечиха се от основната колона и на десетина метра пред тях остана само авангардът от стрелци и конници.
— Преди осемнайсет години Субутей, великият пълководец на Чингис хан, спечели битка срещу Полското кралство.
Баян кимна.
— Сред пленниците от Легница имаше млад войник, член на Ордена на тамплиерите.
— Воинска задруга? — попита Баян.
— Не само — отговори Асутей. — Целите ни надскачат военните победи. Войната е просто много ефективно средство.
Баян не си позволи да прекъсне младия благородник, който току-що бе разкрил, че е сподвижник на незнайния Орден. Асутей продължи:
— Баща ми постъпи в Ордена преди мен. Така дойде на власт и успя да надвие коварните наследници на Угедей, брата на моя дядо. Сега аз заемам бащиното място като тамплиер, макар и не на трона.
— Каква цел преследва Орденът? — попита Баян.
Асутей кимна към долината, където пред тях бе изникнал град.
— Иряй. Бившата столица на Си Ся.
Колоната наближи града и Баян забеляза следите от някогашната разруха. Дори след трийсет години дълги участъци от стената не бяха построени наново, опожарените пагоди се възправяха като почернели черупки, напомнящи какво застига изменниците.
По онова време Баян бе малко момче, но беше чувал историите. Ордата сринала града до основи и избила местните хора, тангутите, почти до крак. Погубеният град обаче вече не пустееше. По нивите наоколо пак растеше ориз. Засега царуваше спокойствие.
— Ние въдворяваме мир и порядък — каза Асутей. — Надмогваме хаоса със своите правителства, монети, пътища. Позволяваме на всички да почитат своите богове, а съдилищата ни раздават желязно правосъдие.
Баян кимна и зад кулисите на ума му Наталия се ужаси отново. Монголският благородник явно смяташе убийството на милиони за необходимо и справедливо дело. Ето какво представляваше светът на Тамплиерския орден — унищожен град, съживяващ се десетилетия по-късно.
— Защо ми казвате всичко това? — попита Баян.
— Бих искал да се присъединиш към нас — каза Асутей. — Повечето хански телохранители са тамплиери. И както вече казах, нуждаем се от мъже като теб.
Баян се поколеба и в този момент Наталия прозря моралните му устои. Докато вярваше, че божествената воля направлява победите на Ордата, Баян приемаше убийствата, смъртта и промяната. Научил обаче, че Орден, съставен от простосмъртни, ръководи войните, той се почувства така, сякаш са го хвърлили от седлото.
— Оказвате ми чест, господарю — рече Баян. — Ще ми позволите ли да обмисля предложението?