— Разбира се — кимна Асутей. — Ще те попитам отново, когато стигнем Бурхан Халдун.
— Благодаря, господарю.
Свел глава, Баян се върна в основната колона. Ездачите заобиколиха призрачния град Иряй. Вперил взор в него, Баян вече не го виждаше като символ на божието възмездие.
Виждаше само смърт.
Мисля, че може да превъртим напред — обади се Грифин.
Наталия се съгласи.
Първо ще те върна в Коридора на паметта, за да е по-плавен преходът.
— Благодаря.
Пътят, каруцата с тялото на хана и колоната войници изчезнаха, сякаш непрогледна мъгла се спусна над земята и отнесе коня й. После Наталия се озова в нищото.
Ще пробваме пет седмици след смъртта на хана. До Бурхан Халдун остават още седемстотин мили.
— По-добре шест — каза Наталия.
Ти си шефът. Дай ми секунда да пренастроя машината.
Наталия зачака с изопнати нерви. Беше много вероятно следващата симулация да й разкрие къде се намира Райската реликва. Точно това беше целта, но мисията сякаш се превръщаше в часовник, отмерващ минутите до Апокалипсиса — първо с Исая, сега с Грифин. Както Монро, Наталия не искаше Тризъбецът да попадне у тях. И двете фракции сееха само смърт и унищожение. Не беше сигурна обаче как да им попречи да открият Райската реликва.
Готови сме.
— Добре — въздъхна Наталия.
Коридорът на паметта се разпадна и светът пак прие форма на път. Този път Наталия успя по-лесно да се оттегли зад кулисите и да отстъпи сцената на Баян. През очите му тя разпозна свещените планини, приютявали Чингис хан, когато все още се наричал Темуджин. В далечината се извисяваше заснеженият връх Бурхан Халдун.
Погребението на Мьонгке хан бе започнало преди дни. Сега най-близките му сродници и подбрани воини съпровождаха тялото му до гробницата в планината, където щяха да го положат заедно с купища злато, скъпоценни камъни и коприна. Пътищата пред тях бяха безлюдни; хората се бояха, че видят ли процесията, ще ги накажат със смърт, каквато участ сполетяла всички, зърнали гроба на Чингис хан.
Начело на колоната яздеха чичовците на Асутей, който предвождаше отряда кхешиги. Процесията свърна от пътя и пое на север край реката. Вечнозелените дървета излъчваха омайващо стипчиво ухание, зелените пасбища и поляни ги подканваха да навлязат в свещените земи. Бурхан Халдун се възправяше все по-висок и по-висок.
С чувство за мрачна неизбежност Наталия отмерваше стъпките на Баяновия кон. Камата беше при хана заедно с няколко ризници, саби и стрели. Скоро щяха да стигнат до гробницата и Наталия щеше да види къде ще заровят Райската реликва.
Моментът на истината наближава, обади се Грифин.
Значи и той го усещаше. Наталия не продума.
Готова ли си?
— Има ли значение?
Това прозвуча като „не“.
— Не казах „не“.
Не каза и „да“.
— Просто искам веднъж завинаги всичко да приключи.
Добре. Няма да ти преча.
Процесията стигна до долчинка в подножието на планината, през която течеше река. Заоблените възвишения около тях превръщаха мястото в заслонено преддверие към божественото селение. Колоната прекоси реката през плитък брод и пое по стръмнината. Всички мълчаха почтително. Баян погледна нагоре към крайната им цел и видя скално образувание, наподобяващо волски рог. Там щяха да погребат Великия хан.
— Баян. — Асутей приближи с коня си до него. — Скоро ще стигнем. Радвам се, че си тук.
— Благодаря, господарю.
— Ако беше станал кхешиг по-рано, баща ми сигурно щеше да е жив.
Баян не знаеше как да отговори.
— Обмисли ли предложението ми?
— Да, господарю.
— И какъв е отговорът ти?
Наталия разбра, че Баян ще приеме. Това беше единственото доблестно решение. Независимо дали завладяваха земи за Бащата Небе, или за Тамплиерския орден, или от алчност и кръвожадност, монголите бяха неговият народ. Баян беше мъж от степите, воин, ездач, стрелец и щеше да живее и да умре така, сред Ордата.
— Господарю, аз…
Наталия нахлу в ума на Баян, за да му попречи да отговори, и симулацията се разлюля и разкриви.
Овладей се, каза Грифин.
Тя не го послуша. Не искаше Баян да стане тамплиер.
Наталия? Знаеш, че не можеш да промениш нищо.