Знаеше. Но най-важното беше, че знае къде ще погребат хана, а Грифин не знае. И няма да разбере, ако се десинхронизира сега.
Тя се обърна отново към Асутей, който я наблюдаваше намръщен през замъглената симулация.
— Не — каза му твърдо и светът рухна.
Монголите се разпиляха като сухи листа и Бурхан Халдун се срина, отнасяйки скалния волски рог. Буря, развилняла се като париеталния стабилизатор, връхлетя съзнанието на Наталия.
После вихърът стихна и тя се озова задъхана в Коридора на паметта.
Какво направи? — изкрещя в ухото й Грифин.
— Изгубих контрол.
Нищо подобно! Това беше саботаж!
Наталия затвори очи. Стомахът й се бунтуваше след рязката десинхронизация.
Връщам те обратно.
— Не — прошепна тя.
Да!
— Не — повтори Наталия. — Изпратиш ли ме, пак ще направя същото.
Защо? Бяхме толкова близо!
— Защото не искам да разбереш къде е. Не искам никой да разбере.
Грифин замълча. Тишината продължи дълго и Наталия усети как я полазват студени тръпки, сякаш в Коридора на паметта има отопление, но някой го е изключил.
— Изведи ме — каза тя.
Добре. Изчакай.
След секунда и без никакво предупреждение главата й се замая отново. Симулацията я изплю в стола на „Анимус“. Наталия свали каската и се задави. Кашлицата отекваше в черепа й, сякаш го налагат отвътре с бейзболна бухалка с железни шипове.
— Дължиш ми обяснение — каза Грифин.
Зашеметена и задъхана, Наталия не успя да отговори.
— Не ти дължи нищо — обади се Дейвид.
— Не се бъркай, хлапе.
— Избягахме от тамплиерите, защото ни командваха. И ти ли си като тях? — не отстъпи Дейвид.
— По други причини — отвърна Грифин.
Дейвид изпуфтя.
— И затова си по-добър?
— Да! — извика Грифин. — Ние не…
— Спрете. — Наталия оценяваше подкрепата на Дейвид, но можеше да се защитава и сама. — Спрете — повтори тя.
— Такъв ли ти беше планът от самото начало? — попита Грифин.
Наталия поклати глава.
— Не. Нямах план. Просто…
— Какво?
— Остави я на мира — намеси се Хавиер.
Наталия подбели очи. Не се нуждаеше нито от Дейвид, нито от него.
— Защо да я оставя на мира? — процеди през зъби Грифин. — Ами ако още работи за Исая и всичко е било планирано? Откъде да знам…
— Не работя за Исая! — извика Наталия и болката, прорязала главата й, веднага я накара да съжали. Не й обърна внимание обаче. Не смяташе да отстъпи. Повдигна се на стола и изправи рамене. — Не работя и за теб. Не съм нито асасин, нито тамплиер.
Грифин затвори уста и закрачи, разтърквайки длан с кокалчетата на свитите си пръсти.
— Говориш като Монро.
— Може би той има право — отвърна Наталия.
Грифин посочи циментовия под.
— Това е война!
— Не е моята война.
— Няма значение! Волю-неволю си попаднала на бойното поле. Знаеш ли какво се случва с хората, които бездействат, застинали между вражеските лагери?
Наталия рискува да се изправи на крака. Успя да се задържи права.
— Умират — продължи Грифин. — За да оцелееш, длъжна си да избереш с кого да се биеш. Няма начин да наблюдаваш отстрани. Монро не спазва неутралитет, както и да се самозалъгва.
— Защо мислиш така? — попита Хавиер.
— Работеше в „Абстерго“. Беше тамплиер. Не може да се отърси от миналото.
Наталия не беше обмисляла това. Не би променила решението си, но все пак изпита безпокойство.
Грифин продължи:
— Запитайте се защо Монро не е тук? Защо не се качи в колата с вас?
Дейвид погледна към Наталия и Хавиер.
— Каза, че остава заради Оуен.
Грифин кимна.
— Може би. Или си има свои причини.
В мазето настана тишина, нарушавана единствено от тихото бръмчене на компютърните вентилатори.
Наталия обаче не беше в настроение за повече манипулации. Нямаше значение какво прави Монро и защо. Не излезе от симулацията заради него или за когото и да било. Грифин нямаше да я хване толкова лесно в капана.
— И какво от това? — сви рамене тя.
Грифин наклони глава.
— Какво от това ли?
— Да. Какво като си има свои причини? Какво общо има това с мен?
— Добре. Бунтувай се колкото щеш — кимна Грифин. — Аз отивам в Монголия.