Той измарширува до стената с арсенала и започна да избира оръжия.
— И ние ще отидем, нали? — попита Дейвид.
— Да — каза Наталия. — Обеща ни.
— За което съжалявам — тросна се Грифин, после промърмори. — А и ти не изпълни условията на сделката.
— Ще намеря гробницата — рече Наталия, подбирайки внимателно думите.
Грифин изсумтя, но беше ясно, че ще ги вземе. Всъщност Наталия не искаше да ходи в Монголия. Някак си обаче трябваше да попречи на Грифин, на Исая и всички други да открият Райската реликва, а това бе невъзможно, ако остане в мазето на изоставената къща посред нищото.
22.
Оуен стоеше пред банката и гледаше часовника. Имаше точни разпореждания и ако ги изпълнеше, щеше да изплува от дъното и да погледне спокойно в очите съпругата и сина си. Не успееше ли, щяха да изгубят къщата си и живота, който толкова усърдно се стараеше да им осигури. Независимо от изхода обаче, те нямаше да пострадат. Дадоха му дума.
Секундите се точеха, стана 16:23 и той влезе в банката. Помая се няколко минути. Преструваше се, че попълва вносна бележка, и се бореше със страха, който вече го обливаше в пот и пресушаваше устата му. После тръгна към тоалетните, влезе в средната кабинка, притвори вратата и се покачи върху тоалетната чиния.
Зачака.
Чакаше търпеливо.
Бедрата го заболяха, прасците му горяха, мирисът на белина и освежител с аромат на череша полепна по ноздрите и по езика му. Ала продължаваше да чака.
В 17:03 чу как в тоалетната влиза някой и по дрънченето на ключове разбра, че е охранителят. По протокол трябваше да провери кабинките, но понеже всички врати бяха отворени, той пропусна тази стъпка, както Оуен се молеше да направи.
Охранителят изгаси лампите и излезе.
Оуен слезе от тоалетната чиния и опипом се измъкна от кабинката, осветена единствено от червената лампичка на знака „Изход“ над вратата.
После зачака отново.
В 17:17 излезе от тоалетната и тръгна надясно към задните офиси. Отвори аварийния изход и пусна съучастника си, вече деактивирал алармата. Мъжът носеше черно дънково яке с качулка, прикриваща отчасти лицето му.
Двамата се насочиха към предното крило на банката, където касиерите още брояха, преди да заключат сейфа.
В главния салон съучастникът на Оуен размаха пистолет и закрещя.
Нямаше значение какво казва. Оуен не го слушаше. Гледаше касиерите в опит да прецени дали назряват неприятности; по лицата им обаче се четеше само изненада и ужас. Мислеше, че щом работят в банка, ще са по-добре подготвени за подобни случаи. Някак по-смели. Ала те вдигнаха ръце и се снишиха, с изключение на служителите, които пълнеха торбите с пари. Оуен се помоли отново — този път да не направят нещо глупаво.
После изневиделица се появи охранителят.
— Не мърдайте! — извика той.
Оуен тутакси разбра какво ще последва и се почувства безсилен да го спре.
Съучастникът простреля охранителя в гърдите и всички запищяха. Един от мъжете, тъпчещи пачки в торбите, буквално замръзна на място. Друг го изруга, изтръгна торбите от ръцете му и пое щафетата.
Охранителят лежеше на земята и помръдваше минута-две. Локвата кръв под него растеше, после той се отпусна безжизнен и Оуен се вцепени. Това не беше предвидено. Грабна обаче колкото торби можа, съучастникът му направи същото и двамата хукнаха към задния изход, където чакаше кола.
Видя ли нещо? — попита Исая.
— Да — отговори Оуен.
Симулацията се разпадна на късове като древен пергамент, изложен внезапно на светло и на въздух, и Оуен се върна в Коридора на паметта.
— Не беше баща ми — изрече той.
Ограбил е банка, Оуен, каза Исая.
— Да, но са го принудили. Нямал е избор. Другият застреля охранителя. Татко не е убил никого.
Пак щяха да го пратят в затвора.
— Може би — съгласи се Оуен.
По-важното обаче беше, че е разбрал какво се е случило през онзи ден, защото така всичко си идваше на мястото. Баща му беше жертва също както охранителя. Никой не би повярвал, особено баба му и дядо му, но все едно. Оуен знаеше истината, а от самото начало искаше точно това.
— Асасин ли беше съучастникът? — попита той.
Може би.
— Готов съм да изляза.
Добре. Три, две, едно…
Раздираща светлина заличи Коридора на паметта и Оуен отвори очи. Надвесен над него, Исая го освобождаваше от машината. Оуен се подвоуми дали да благодари на тамплиера, но не успя да изрече думата. Още не.