— Искам да видя Монро — настоя вместо това.
Исая кимна.
— Ще го уредя.
— Какво му направихте?
— В смисъл?
— Къде е?
— В килия.
— Направихте ли му… нещо?
— Какво?
Оуен знаеше, че Монро разполага с информация, необходима и на тамплиерите, и на асасините. Монро бе декодирал нещо в ДНК-то на Оуен и на другите, свързващо ги помежду им и с Райския тризъбец. Оуен не знаеше обаче докъде е готов да стигне Исая, за да изтръгне въпросната информация от Монро.
— Измъчвахте ли го? — попита той.
Исая повдигна вежди.
— Моля те. Ядосан съм на Монро, но мъченията винаги са непродуктивни. Увреждат мозъка, а за моята работа е важно умът да е непокътнат. Скоро ще се убедиш сам, че Монро е невредим. Хайде. Ще те придружа до салона.
Исая поведе Оуен по лабиринта от коридори в „Етера“ към мястото, където Грейс и Шон закусваха сутринта. Грейс още беше там; разговаряше тихо с жената, Виктория. Исая си тръгна и Оуен седна по-далеч от Грейс, с лице към големите прозорци, за да не я смущава.
След дъжда през предишната нощ светът отвън бе окъпан в лъчисто зелено сияние. Дърветата, ефирните храсти, тучната трева, поникнала на туфи по огрените от слънцето места… Струваше му се странно, че само преди часове се е прокрадвал сред тази гора, за да нахлуе в „Етера“, а сега седи тук и гледа отвътре навън.
— Оуен — подвикна Грейс.
Двете с Виктория се взираха в него.
— Получи ли се? — попита тя.
— Да — отговори той.
— Как се чувстваш? — поинтересува се Виктория и Оуен предположи, че е нещо като психолог.
— Добре. Днес беше ли в симулация, Грейс?
Тя поклати глава.
— Всички преживяхме тежка нощ — каза Виктория. — И всеки се справя по свой начин.
Психолог несъмнено. Оуен бе разговарял с неколцина след смъртта на баща си.
— Да отида ли вече при Шон? — попита Виктория.
Грейс кимна и жената ги остави сами. Оуен се изправи и приближи до масата, където седеше Грейс.
— Може ли? — попита я.
— Разбира се.
Той дръпна стол, обърна го и седна наопаки, скръстил ръце върху облегалката.
— Е? Асасините наистина ли са натопили баща ти?
Раменете му се напрегнаха.
— Така изглежда.
— Съжалявам.
Досега нямаше кого да вини за смъртта на баща си. Не знаеше обаче доколко и дали изобщо е замесен Грифин, и това го тревожеше най-много.
— Не е изненадващо, предполагам.
— Защо?
Оуен й разказа за Джъ, как я раниха и Братството й обърна гръб, въпреки че съвсем сама спаси империята.
— Явно така действат — заключи той. — Използват хората.
— Нечестно е — каза Грейс.
— Както много други неща.
— Успяла е поне да почете паметта на баща си, нали? И ти правиш нещо подобно.
Вярно беше. Оуен всъщност имаше чувството, че е длъжник на Джъ. И на Хавиер. Без открадната проба ДНК щеше да е там, където беше преди — объркан, самотен, без отговори. Прииска му се да разкаже на Хавиер какво е научил току-що, но нямаше представа кога ще види отново приятеля си.
— И какво? Тамплиер ли си сега? — подсмихна се Грейс.
Той изсумтя.
— Ти как мислиш?
— Не знам. Исая е доста убедителен.
Оуен все още му нямаше пълно доверие, а и трудно щеше да забрави какви поражения бяха нанесли тамплиерите в Ню Йорк, независимо какво мислеше Шон за организацията сега.
— Не съм тамплиер.
— Но не си и асасин.
— Не съм. Но май съм вървял по този път.
— И аз. Ако си спомняш.
Помнеше. Предшественикът му в Ню Йорк обучаваше нейната сродница да бъде асасин. Вариус и Илайза бяха прекарали доста време заедно и се бяха сближили. Повей от някогашната близост и доверие все още витаеше между Оуен и Грейс.
Тя се облегна назад.
— Доста е объркваща тази ситуация.
— Да — съгласи се Оуен. — Като мисловен лабиринт. Трудно наместваш нещата. Спомените. Кой какъв е. Лесно е да се изгубиш.
— Трябва да намериш едно истинско нещо — каза Грейс. — Виктория тъкмо ми обясняваше това. Намираш едно истинско нещо и се улавяш за него.
Оуен се замисли над думите й.
— За мен това е баща ми. А за теб?
— Дейвид.