Грейс задъвка устна и Оуен се усмихна.
— Вече знаем, че сме добър отбор.
— Илайза и Вариус бяха добър отбор — уточни Грейс. — Ти и аз? Въпросът е открит.
Оуен обаче долавяше, че и тя е на тръни. Прочете го по лицето й, когато Виктория им каза, че Исая сигурно е тръгнал.
— Знам, че и на теб не ти се остава. Освен това Грифин вероятно също е заминал и Дейвид ще е с него. Притесняваш се за брат си, нали?
— Това беше удар под пояса.
Оуен разпери ръце.
— Истина е.
Грейс го гледа цяла минута, а Оуен чакаше търпеливо, сложил картите на масата.
— Добре — рече най-сетне тя. — С теб съм.
Оуен кимна и се обърна към Шон, който ги наблюдаваше мълчаливо.
— А ти?
— Оставам — отговори той.
— Разбира се. — Оуен не очакваше да чуе друго. — Може ли поне да ти се доверим, че няма да ни издадеш?
Шон сви рамене.
— Не говоря за вас. И вие — за мен.
Оуен реши, че трябва да се задоволи с този отговор.
— Добре.
Грейс се облакъти на масата.
— Имаш ли план?
— Да.
— И как ще ми се стори планът?
Оуен се усмихна отново.
— Няма да ти хареса.
23.
Хавиер усещаше, че Грифин все още е ядосан, задето Наталия е прекратила симулацията. Очевидно прие обаче, че не може да направи нищо, и се зае с подготовката за пътуването до Монголия. Проведе дълъг видеоразговор с Гавин и неколцина други членове на Братството, а сега Хавиер му помагаше да опакова оръжията и оборудването. Наталия отказваше дори да докосне повечето от тях, а на Дейвид постоянно му се напомняше да не пипа нищо.
— Как ще стигнем дотам? — попита Хавиер. — Лети ли тамплиерската кола?
Грифин не даде никакъв отговор на това. Само мълчание.
— Уредих самолет — рече след малко.
— Нещо като частен самолет ли?
Асасинът го погледна.
— Да. Точно такова нещо.
Хавиер кимна и продължи да пълни сандъка пред себе си с всичко, което можеше да се побере в него. Всеки щеше да носи и по една раница. Взеха храна, спални чували, топли дрехи, макар че повечето бяха възголеми за Наталия и Дейвид. Пренесоха целия багаж в плевнята, после Грифин изключи лампите и уредите и залости мазето.
Колата разполагаше с малки багажни отделения от двете страни на турбината. Наместиха върху задната седалка и в скута си каквото не успяха да натъпчат там. Хавиер седна отпред до Грифин, Наталия и Дейвид се настаниха отзад.
Свечеряваше се, когато излязоха от плевнята и потеглиха по алеята. Хавиер се обърна да хвърли последен поглед към призрачната къща. После завиха и тя изчезна зад дърветата. Грифин подкара на юг по магистралата, към летището. Хората в автомобилите, които срещаха по пътя, се взираха втрещени в реактивната им кола. Хавиер се позабавлява малко с тях, после проследи как слънцето бавно потъва зад хоризонта. Беше позадрямал, когато след час Грифин отби от магистралата и го разбуди.
— Това не е летището — констатира Дейвид.
— Летището е, разбира се — каза Грифин.
Дейвид посочи през прозореца.
— Терминалът е чак ей там!
— Няма да летим с такъв самолет.
Хавиер се намръщи, но реши да замълчи, да почака и да види.
Минаха между редица складове и други индустриални постройки и влязоха в малък хангар. Вътре чакаха двама мъже с камионетка за багаж. Грифин спря колата, но не изключи двигателя.
— Остави я на сигурно място. Ще се върна да я взема — каза той на единия мъж.
— Дадено.
Вторият мъж им помогна да натоварят чантите и оборудването в камионетката. След като изпразниха автомобила, първият мъж го откара нанякъде.
Грифин им махна да се качат на камионетката и непознатият ги закара на пистата. По целия път Хавиер вдишваше сернистите изпарения от двигателя — шумен и неприятен, за разлика от мъркащия мотор на колата. Наоколо не чакаха много самолети и Хавиер се опита да познае към кой са се упътили. Камионетката обаче спря до голям товарен самолет и Хавиер осъзна, че полетът вероятно няма да оправдае надеждите на Дейвид.
— Какво е това? — попита Дейвид, побутвайки нагоре очилата си.
— Частният ни самолет — отвърна Грифин.
Дейвид поклати глава.
— Не е.
— Напротив. — Грифин посочи крилата. — Има реактивни двигатели и целият е на наше разположение. Ако не броим колетите.