— Колети ли? — повдигна вежди Дейвид.
— Да.
— Изпращаш ни по пощата до Монголия? — попита Хавиер.
— През Китай. — Грифин плесна Хавиер по рамото. — Крием се на видно място.
Отвътре самолетът приличаше на частен още по-малко, отколкото отвън. Седалките им представляваха платнища, пришити към метални рамки — на практика сгъваеми столове, завинтени към корпуса. Имаше отопление обаче и дори тоалетна. Бученето на двигателите затрудняваше Хавиер да говори, без да повишава глас, ала не му пречеше да мисли.
След няколко часа във въздуха Наталия и Дейвид незнайно как успяха да заспят. Хавиер се приведе към Грифин и го попита кои са били мъжете в хангара и как Братството е уредило полета.
— „Абстерго“ има много врагове — отговори Грифин. — Не всички са асасини. Понякога работим заедно в името на общата цел.
— Врагът на моя враг ми е приятел? — цитира Хавиер.
— И така може да се каже. — Грифин погледна сериозно Хавиер и кимна бавно. — Безразсъден си, но признавам, че ме впечатли.
— Трудно ли се впечатляваш?
— Много.
Хавиер също кимна, ала всъщност с нищо не бе целял да впечатлява Грифин.
— Разказах на Гавин за теб. Съгласи се с мен. Ако търсиш място и кауза, може би си ги намерил.
— В Братството?
Грифин кимна.
— Това официална покана ли е?
— Ако пожелаеш.
Хавиер неочаквано установи, че идеята му допада. Асасините се застъпваха за избора. Равни права за всички, всеки е свободен да разгърне способностите си. Този възглед за света му се струваше по-добър от света, където живееше и още не се бе почувствал свободен да разкрие истинското си аз.
— Има ли ритуално посвещение? — попита шеговито той.
— Не. Приемат те и после започва истинското обучение — отвърна Грифин.
Хавиер кимна.
— Ще си помисля.
— Добре. — Грифин затвори очи и облегна глава на корпуса. — Гледай и да си починеш.
Хавиер се чувстваше изморен, но след този разговор не успя да заспи. Почуди се какво ли ще каже Оуен, после се запита дали има значение. Решението зависеше от него. Той сам трябваше да открие своето място.
Часове по-късно самолетът кацна в Пекин и Грифин ги изведе на пистата. Упорита сива мъгла скриваше хоризонта във всички посоки. Хавиер не би могъл да разбере дали са заобиколени от планини, или са на остров.
Преди да стигнат далеч, до тях спря джип и от него слезе жена. Явно беше китайка, на средна възраст, с дълга черна коса. Носеше вталено бяло облекло, нещо средно между военна униформа и олимпийски екип. Хавиер прецени, че за разлика от двамата мъже с товарната камионетка, тя, изглежда, е асасин.
— Грифин? — кимна жената.
Грифин й протегна ръка да се здрависат.
— Приятно ми е най-после да се запознаем, Йенмей.
— И на мен. — Тя посочи джипа. — Идвате ли?
— Само да си вземем багажа.
— Разбира се.
Йенмей им помогна да натоварят чантите и сандъците в багажника, после всички се качиха в джипа — Грифин отпред, Хавиер и другите отзад. Докато Йенмей караше, Хавиер забеляза как ги измерва с очи в огледалото за задно виждане.
— Гавин ми спести подробностите — каза тя. — Защо сте тук?
— Райската реликва — отвърна кратко Грифин.
Йенмей обърна рязко глава към него, после бавно насочи поглед отново към шосето.
— Можеше да ме уведоми… — Тя замълча. — Значи смята, че няма да успеем да се справим сами? — попита.
— Ситуацията е необичайна.
— В какъв смисъл?
Грифин погледна назад.
— Наталия я видя.
— В „Анимус“ ли? — попита Йенмей.
— Шон се снабди с чертежи и процесор в Мадрид — обясни Грифин. — Всъщност търсим три реликви. Остриетата на Тризъбеца. Тези деца и още три са свързани с тях. Говори ли ти нещо името Исая?
— Да.
— Той изследва нещо, наречено Потомствено събитие. Шестимата са част от него.
— Разбирам.
— Исая вероятно пътува насам. Забелязала ли си раздвижване сред тамплиерите?
— Не. Никакво.
— Странно. — Грифин прокара длан по обръснатата си глава. — Много странно. — По-логично е да събират армия…
— Гавин ми каза да ви заведа в Монголия. До Бурхан Халдун?
— Точно така.
— Подготвила съм частен самолет.
— Най-после! — възкликна Дейвид.
Хавиер и Наталия се засмяха и дори Грифин се подсмихна.