Стигнаха до най-отдалечения край на летището и Йенмей паркира джипа до самолет, който вероятно щеше да спечели одобрението на Дейвид. Хавиер не разбираше кой знае колко от самолети, но този изглеждаше бърз, източен като стрела. Разтовариха багажа от джипа и се качиха в самолета. Вътре ги очакваха кожени кресла с удобни ръкохватки и подвижни облегалки. Редяха се едно срещу друго от двете страни на кабината.
— Къде са другите от групата ти? — попита Грифин.
— В Тибет — отговори Йенмей. — Не успях да им се обадя. Гавин не ми даде много време.
— Защото и той нямаше. Всичко се разви за трийсет и шест часа.
Йенмей тръгна към предната част на самолета.
— Ще видя дали техническата проверка е приключила и отлитаме.
Хавиер седна срещу Наталия, Дейвид се настани през едно кресло от тях и огледа пистата през малкия люк. Не след дълго самолетът се плъзна напред. Йенмей се върна в кабината, седна срещу Грифин и си закопча колана.
— Ще ни запознаеш ли? — попита тя.
— Разбира се.
Грифин посочи по ред Хавиер, Наталия и Дейвид и каза имената им.
Йенмей се усмихна на всеки и се обърна към Наталия:
— Разбрах, че си видяла острието от Тризъбеца?
Наталия кимна.
— Как изглежда?
— Прилича на кама — отговори Дейвид. — Видяхме първата в Ню Йорк.
— Първата? — сбърчи чело Йенмей. — Защо не ми разкажете всичко отначало?
Тримата подхванаха историята. Хавиер говореше най-много, Дейвид го прекъсваше най-често. Обясниха за Монро, за симулацията по време на метежите срещу мобилизацията, последвана от събитията през изминалите две седмици. После Наталия описа спомените на монголския си предшественик. Йенмей ги изслуша търпеливо, без да задава въпроси. Когато приключиха, се замисли за момент, сложила показалец върху устните си.
— Не споменахте дали знаете къде е погребан Мьонгке хан.
— Не знаем. Никой не знае — промърмори Грифин. — Наталия реши да не вижда.
— Как така? — попита Йенмей.
— Десинхронизира се нарочно.
— Защо?
— Защото не иска никой да намира Райската реликва — отговори Дейвид.
Наталия се обърна към него.
— Не съм си глътнала езика. — После погледна към Йенмей. — Мисля, че е по-добре да остане скрита.
Йенмей кимна.
— Всъщност съм съгласна с теб. Но не мисля, че сме изправени пред такъв избор. Доколкото разбрах, въпросът не е дали ще бъде намерена, а от кого.
Тази по-възрастна жена асасин явно проявяваше повече съпричастие от Грифин. Наталия се улови, че се вслушва внимателно в думите й и се замисля над тях, вместо да спори и да се затваря в черупката си.
— Знаеш къде е, нали, Наталия? — попита Йенмей.
— Не точно.
— Аз имам представа — намеси се Грифин. — Видях достатъчно, преди да провали симулацията. Ще успея да стигна доста близо.
Йенмей кимна, но не откъсна поглед от Наталия, която беше вдигнала крака върху седалката и бе обвила колене с длани. Остана така до края на полета, когато равнините под тях отстъпиха място на планини, а след тях се ширна скалисто плато.
— Монголската степ — каза Йенмей. — Не знам защо, но тази земя отглежда победители. Атила. Чингис хан.
— Исая — продължи Дейвид, но за щастие размисли и не прибави Грифин към списъка.
— След час ще кацнем в Мьонгьонморт — каза Йенмей. — Бурхан Халдун се намира на петдесет мили оттам.
— Дали да не минем над планината? Да хвърлим един поглед — предложи Грифин.
Йенмей кимна.
— Ще инструктирам пилота.
Разкопча колана и тръгна към предната част на самолета. Върна се след минути.
— Променихме маршрута. Ще се отклоним за проучване на терена.
Скоро степите се надиплиха, а отвъд възвишенията се възправиха гористи планини с лъкатушни реки и широки долини.
— Този район е свещен за монголците — каза Йенмей. — Още отпреди Чингис хан. Дори не позволяват на чужденци да изкачват Бурхан Халдун.
— Исая няма да спази ограничението — вметна Хавиер.
— Да — кимна Йенмей. — Но е по-мъдро да действаме предпазливо.
Не след дълго самолетът се сниши над планината и всички застанаха пред люковете. Летяха ниско и различаваха отделните дървета — зелени щрихи на фона на сивкаво платно от скали и сняг. Пред очите им се стелеха сякаш до безкрай върхове и била, долини, падини и реки.