— Ти не би ли поискала да ходиш отново?
— Бих поискала, разбира се, но не това е проблемът.
— А какво?
— Шон трябва да разбере, че и в двата случая си е добре. Не го определят краката му или способността да ходи.
— Това от Виктория ли го взе?
— Не. От себе си.
Продължиха тихо напред през коридори с още лаборатории и стигнаха до следващ стъклен проход. Вероятно водеше до петата сграда, но вратата имаше скенер за пръстов отпечатък и изискваше отключващ код.
— Фалшивата граната отваря ли врати? — попита Грейс.
— Ще претърсим лабораториите за нещо, с което да отключим — отвърна Оуен.
— Няма да намерите нищо — рече женски глас зад тях.
Грейс се извърна рязко с пламнал врат. Тамплиерката им препречваше пътя за бягство, откъдето бяха дошли.
— Коул… — каза Оуен.
Жената насочи пистолет към тях и съдейки по изражението й, Грейс не се усъмни, че е готова да го използва.
— Наблюдавам ви, откакто излязохте от спалнята — уведоми ги Коул. — Какво правите тук?
— Разглеждаме — отговори Грейс.
— Помниш ли ме от онази нощ? — попита Оуен.
Коул присви очи.
— Мислиш ли, че е умно да ми опресняваш паметта?
Оуен извади фалшивата граната и я вдигна, прикривайки я с длан.
— Ще ти я опресня с това — рече той.
Коул се взря в гранатата и Грейс зачака как ще реагира.
— Не ми напомня нищо — каза Коул най-сетне. — Може би защото си я направил преди малко.
На Грейс й се прииска да наругае Оуен. Целият план беше глупав и нелеп от самото начало, но тя се върза с мисълта, че един почти-асасин може би е понаучил нещо през изминалите седмици.
Оуен погледна фалшивата граната, после я пусна на пода.
— И какво сега?
— Първо вземи този боклук.
— Сериозно?
— Вземи го!
Оуен се наведе и вдигна изобретението си.
— Сега тръгвате право по коридора към килиите.
Насочила пистолета към тях, Коул ги подкара към вратата, натисна скенера с палец и въведе код. Ключалката изщрака.
— Напред!
Оуен мина пръв, Грейс го последва. Влязоха в коридора между дърветата, който се спускаше надолу по планинския склон, както прохода към гаража в другия край на „Етера“.
— Ще ни арестуваш ли? — попита Грейс.
— Върви! — отсече Коул.
— Трудно ще обясниш на татко — добави Грейс.
— Не е мой проблем — отвърна Коул. — Можем да накараме баща ти да мисли каквото поискаме. Записани сте как се промъквате наоколо. Мога да ви убия и да кажа, че е било самозащита.
Грейс замълча. Изведнъж „Етерът“ й се стори съвсем изолиран, нощта — много студена.
До нея Оуен вървеше с наведена глава, но тя долавяше, че умът му щрака. И тя би желала да измисли изход от това, само дето още не беше сигурна какво е това. Какво биха направили тамплиерите всъщност? Знаеше какво са вършели някога, в Ню Йорк, но в съвременния свят подобни неща не биха им се разминали безнаказано. А и бе започнала да се доверява на Виктория и смяташе, че тя не би им навредила. За Коул обаче не знаеше нищо.
Стигнаха до подножието на хълма. Коридорът свърши до врата, също с електронна ключалка. Коул я отвори и влязоха в петата сграда. В тази част на „Етера“ атмосферата бе по-различна. Беше студено, липсваха предразполагащите и впечатляващи елементи в другите сгради. Грейс предположи, че мястото е достъпно за малцина.
— Вървете напред — разпореди Коул.
Минаха край няколко заключени врати. Коул спря, отвори с кода си врата без обозначение и надникна вътре.
— Време е — каза на някого.
Монро излезе в коридора.
— Радвам се да ви видя — усмихна се той на Грейс и Оуен.
— Монро? — Оуен пристъпи към него. — Какво…?
— Млъкни и върви напред — прекъсна го Коул. — Право напред.
Монро кимна, погледна Грейс в очите и пак се усмихна. Тримата поеха по коридора, следвайки заповедите на Коул, докато стигнаха до сводеста стая с каменни стени и таван, високи етажерки и няколко големи контейнера, каквито Грейс беше виждала да товарят на кораби. Коул ги поведе към единия.
— Готово ли е всичко? — попита Монро.
— Да. Вътре има прецизно оборудване и контейнерът е климатизиран и снабден с кислород. Заредих с вода, храна и фенери. Има и една кофа… за други нужди.
Грейс погледна към Оуен. Какво, по дяволите, става?
— Сигурно ли е, че си в безопасност? — попита Монро.