Ала Дейвид вече не се интересуваше от това.
— Трябва да спасим сестра ми, Оуен и Шон — отсече той.
— Рисковано е — поклати глава Грифин. — А и сестра ти и Шон решиха сами да останат, нали?
— Вратата я спря — тросна се Дейвид. — Щеше да дойде!
Забеляза, че Наталия се понамръщи, но замълча.
— Съгласна съм с Грифин — намеси се Йенмей. — Райската реликва е главната цел. Намерим ли я, ще обсъдим спасителна операция. — Тя погледна на запад. — Трудно ще прекосим долината. Няма никакво укритие. Лесно ще ни забележат.
— Така ли било? — разпери ръце Дейвид. — Ще се престорим, че приятелите ни не са долу?
— Оуен е най-добрият ми приятел — отвърна Хавиер. — Но дори не знаем дали наистина са там.
— А и да бяха, Райската реликва е на първо място — додаде Грифин. — Оуен и Грейс сигурно биха настояли да спрете Исая, преди да ги спасите, нали?
Дейвид разбра, че асасинът може би има право, и прекрати спора.
Хавиер се обърна отново към Йенмей.
— Мисля, че мога да мина, без да ме видят.
— Обучен си — напомни му Грифин. — Другите двама не са.
На Дейвид не му хареса да го сочат като пречка, но наистина не притежаваше уменията, придобити от Ефекта на преливане, за който Грейс му беше говорила. В нюйоркската симулация той беше старец, а Наталия — оперна певица.
— Ако прекосим през нощта? — попита Хавиер.
— Възможно е — кимна Йенмей. — Ще почакаме луната да се скрие и ще решим.
— Значи засега спираме. — Грифин обходи с очи земята. — Време е за почивка. Направете бивак сред дърветата, стойте тихо и наблюдавайте.
Извадиха част от храната и спалните чували. Не запалиха огън, увиха се с каквото им е подръка. След няколко часа слънцето залезе и въздухът застудя. Дейвид се облегна на дърво, пъхнал брадичка в якето си. Издишваше бели облачета, които замъгляваха очилата му, и после гледаше как мъглата бавно се разнася. Вслушваше се във вятъра, който не възнамеряваше да отслабва, и във виковете на сова или на друга нощна птица.
Йенмей с право се безпокоеше за луната. Тя осветяваше долината и посребряваше реката като огледало. На юг светлините на тамплиерския лагер сияеха още по-ярко и Дейвид пак се замисли за Грейс. Дали наистина е там, или е останала в „Етера“? Имаше чувството, че я е предал, понеже е разбрал с такова закъснение защо „Анимус“ е важен за нея. Някак си трябваше да я измъкне от „Абстерго“. Беше й обещал.
Нещо се раздвижи сред дърветата. Нещо едро, но тъмните сенки го скриваха. Йенмей бе споменала, че в гората има вълци.
— Не мърдайте — прошепна Йенмей. — Грифин?
— Зашеметяваща граната в готовност.
— И моят арбалет е зареден — добави Хавиер.
Дъхът на Дейвид излиташе на пресекулки. Нещото приближаваше към него с твърде тежки стъпки, та да е вълк. В ума му изплува мечка.
— Какво е това? — прошепна Наталия.
— Не знам — отвърна Йенмей.
Животното издишваше с дълбоко, продължително пухтене и явно се намираше на няколко метра от Дейвид. Стори му се, че долавя острата му миризма. С разтреперани ръце се пресегна към фенерчето.
— Запази спокойствие — каза Грифин.
Дейвид обаче не можа. Животното пристъпи още една крачка напред, внезапни тръпки втресоха Дейвид, накараха го да вдигне рязко ръка и преди да се усети, той светна фенерчето и го насочи към звука.
Беше огромен, величествен лос с рога, дълги пет-шест стъпки. Лъскавите му очи се облещиха срещу Дейвид.
— Изключи светлината — просъска Грифин.
Дейвид изгаси фенера и зачака. Беше чувал, че лосовете са агресивни. Долови как животното направи крачка, после още една, но осъзна, че се отдалечава от него. Въздъхна.
— Това нещо беше грамадно! — каза Хавиер.
— Тази светлина беше ярка — каза Грифин. — Ако е гледал насам, някой от лагера я е забелязал.
Дейвид беше виновен.
— Съжалявам. Не знаех какво е…
— Стореното сторено — намеси се Йенмей. — Не вдигайте шум.
Дейвид замълча, ала сега наблюдаваше лагера на „Абстерго“ не само защото мислеше за сестра си, но и защото чакаше да зърне раздвижване. Никой не тръгна към тях, само студената нощ стана още по-студена.
Луната се спусна надолу по небосклона, първо се плъзна по върха на Бурхан Халдун, после се скри зад него и долината притъмня, а реката се превърна в черно мастило. Другите се обърнаха на запад, но Дейвид не откъсна поглед от тамплиерите. Не можеше да се отърве от мисълта, че Грейс е долу и има нужда от помощ.