Выбрать главу

Агентите избутаха Дейвид до масата, но той се отскубна от ръцете им.

— Пуснете ме! Грейс…

— Аз ще говоря пръв — прекъсна го Исая. — Сестра ти ме увери, че ще ми кажеш истината. Надявам се да не я разочароваш.

— Вярно е. Така му казах — потвърди Грейс.

Дейвид я погледна, помълча и накрая кимна.

— Какво те интересува?

— Колко са асасините в гората? — попита Исая.

— Двама — отговори Дейвид. — Хавиер и Наталия също са тук.

Оуен вече знаеше къде е приятелят му. Сега трябваше да измисли начин да му предаде съобщение, както Грейс бе сигнализирала на брат си.

— Щом Наталия е с тях, знаят ли къде е Райската реликва? — попита Исая.

— Да — отговори Дейвид.

— Защо не са я взели досега?

Дейвид се намръщи и сви устни.

— Кажи му, моля те — намеси се Грейс.

— Добре. — Дейвид скръсти ръце. — Лагерът препречваше пътя.

— И по-точно? — повдигна вежди Исая.

— Гробът е на юг оттук. Грифин обмисляше как да заобиколим лагера, без да ни забележите.

Исая се приведе напред с оцъклен поглед.

— Ти знаеш ли къде е камата?

Дейвид не продума.

— Знаеш. — Гласът на Исая прозвуча почти като шепот.

Дейвид поклати глава.

— Само Наталия го е виждала. Но… каза, че гробът е до голяма скала с формата на костенурка. На няколко мили оттук. Друго не знам.

Исая въздъхна.

— Това е достатъчно. — Отдалечи се от масата и застана пред командния център. — Няма да чакаме да съмне! Всички екипи да подготвят радарите и земекопното оборудване. След петнайсет минути тръгваме на юг!

Оуен се изненада, че Дейвид толкова лесно призна истината, след като бе избягал от „Етера“, настроен срещу тамплиерите. Заповедта на Исая обаче предизвика суетня в палатката. Агенти влизаха и излизаха на бегом, отвън заръмжаха двигатели на автомобили. След петнайсет минути Исая се върна, облечен в униформа досущ като другите агенти; отличаваше го само червен кръст, избродиран върху гърдите.

— Дръжте ги тук — каза той на двама въоръжени агенти.

— Да, сър.

Исая излезе и след секунди с бавно бучене се пробуди двигател на хеликоптер, запърпориха перки и после звукът замря в далечината.

— Защо го направи? — прошепна Монро на Дейвид.

— По-добре да не го намерят асасините — каза Оуен.

Гневът му към тях бе започнал да прераства в омраза.

Бяха съсипали живота му, живота на майка му, бяха отнели живота на баща му.

— Защо? — повдигна вежди Монро.

— Защото знам какво са направили на баща ми.

— Какво са направили?

— Открихме проба с неговата ДНК. Исая ми позволи да видя спомените му. Видях банковия обир.

— И? — Монро изопна рамене.

— Асасините са го натопили. Използвали са го, за да влязат в банка на „Абстерго“. Баща ми не е убил охранителя и дори не е имал избор.

Монро погледна към агентите.

— Исая ти показа това, така ли?

— Да.

Монро събра пръсти пред устата и брадичката си. Изглеждаше разочарован или може би тъжен, а Оуен не очакваше и не желаеше подобна реакция.

— Какво? — попита той.

— Години наред разработвах симулации с ДНК — заговори Монро с тих и равен глас. — „Абстерго“ могат лесно да ги манипулират. Исая може да ти покаже буквално всичко.

На Оуен не му се понрави намекът на Монро, нито пък как стомахът му се сви при тези думи.

— Показа ми истината — настоя той.

— Нима? Или ти е показал каквото си искал да видиш?

Оуен се ядоса и тресна с юмрук по масата.

— Ти не беше там! Затова дойдох при теб, но не ми помогна. Помниш ли?

— Помня, че не можех да ти помогна.

— Е, Исая успя. Не че съм готов да стана тамплиер, но ще отмъстя на асасините за татко. Някак си.

Тъжното, разочаровано изражение на Монро не се промени.

— Предупредих те — рече той.

— Ходи ми се до тоалетната — каза Дейвид.

Единият агент му се намръщи.

— Стискай или пикай в гащите.

— Хайде де — примоли се Дейвид. — Имате тоалетни, нали?

Агентът се направи, че не го чува.

— Сериозно ли искате да се облекча тук? — Дейвид стана и понечи да разкопчае ципа на панталоните си. — Вие ли ще чистите?

Агентът сбърчи нос.

— Хубаво. — Обърна се към другия тамплиер. — Ще го заведеш ли?