Той поклати глава.
— Нямам предпочитания — подхвърли Дейвид.
Първият агент подбели очи.
— Тръгвай!
Заобиколиха командния център и излязоха от палатката. Оуен погледна към Грейс, тя също го гледаше. Решимостта, изписана по лицето му, пробуди друг спомен — Илайза се подготвя за удар. Усети как съзнанието на Вариус обсебва неговото почти както в „Анимус“, но без онази тежест. Оуен пак срещна погледа на Грейс и тя кимна едва забележимо. Оуен скочи на крака и предаде ума си на Вариус, все едно е в симулация.
— Седни — заповяда му агентът.
— Трябва да се раздвижа — каза Оуен. — Двайсет и четири часа бях в контейнер.
Грейс също се изправи.
— Седнете и двамата!
Оуен нападна. Ударите и отбранителните движения се получаваха автоматично — и негови, и на Вариус. Грейс сякаш се бе преобразила по същия начин в Илайза. Разоръжиха агента за секунди и го повалиха в несвяст на пода.
— Да вървим — каза Оуен.
— Какво беше това, по дяволите? — попита Монро.
— Ефект на преливането — отвърна Грейс. — Усещам го по-силно, когато Оуен е наблизо.
— И аз — додаде Оуен.
Взеха пистолета на агента и излязоха от палатката. Тръгнаха да търсят Дейвид из лагера. Натъкнаха се на още неколцина агенти, но ги обезвредиха дори без да използват тамплиерското оръжие. Откриха походните тоалетни, изненадаха агента, придружил Дейвид, и се справиха светкавично с него.
— Вие ли сте, хора? — попита Дейвид отвътре.
— Да — отговори Грейс.
Дейвид излезе и вратата с пружина се захлопна звучно.
— Доста се забавихте. Смърдеше.
Монро обходи с очи тримата.
— Някой ще ми каже ли какво става?
— Ще ти обясним по пътя — каза Грейс. — Първо да намерим лопати.
— По пътя закъде? — попита Монро.
Дейвид побутна очилата си нагоре и свъси вежди, сякаш отговорът е очевиден.
— Истинското място, където е скрита Райската реликва.
27.
Наталия не искаше да оставят Дейвид. Хавиер също не искаше, но Грифин и Йенмей решиха, че тръгнат ли да го гонят, ще привлекат вниманието на тамплиерите, а и ще им струва много време и сили да предотвратят повторно бягство. Страхуваха се, че скоро Исая ще го залови, и цялата мисия ще бъде изложена на опасност, затова настояха да продължат напред още по-бързо.
Наталия още не бе решила какво ще направи и какво може да направи. Грифин беше видял достатъчно, за да стигне близо до гроба, но не и до точното място. Скоро щяха да разчитат единствено на Наталия, но нейната цел бе да попречи и на тях, и на всички други да открият Райската реликва.
— Добре ли си? — прошепна Хавиер.
— Не — отвърна тя.
— Защо не искаш да помогнеш?
Прииска й се да го попита защо той помага.
— Боя се да сложа оръжие в ръцете на хора, обслужващи идеология. Мисля, че Монро беше прав. Не бива да попада нито у асасините, нито у тамплиерите.
Хавиер замълча.
Скоро стигнаха до реката, която изглеждаше дълбока и вероятно леденостудена, макар че течението не беше бързо. Йенмей ги насочи на север по брега, за да потърсят безопасен брод. След около четвърт миля реката заобикаляше чакълест нанос и плитчината се разстилаше нашироко. Минаха по каменистото дъно и на най-дълбокото място водата стигна едва до коленете на Наталия.
Скалата, извита като волски рог, се намираше на юг от тях. Грифин пое нататък. Не след дълго прекосиха втората половина на долината и се заизкачваха по отсрещния склон. Когато стигнаха до най-високия западен предел на долината, чуха глухо бучене на двигатели в далечината и се обърнаха към тамплиерския лагер.
Множество фарове описаха дъга и образуваха дълга редица. По-големият хеликоптер излетя и прожекторите му осветиха земята.
— Дали това има нещо общо с Дейвид? — попита Наталия.
— Най-вероятно — отговори Грифин.
— Нас ли търсят? — попита Хавиер.
Грифин извади бинокъла.
— Напускат лагера, но не се насочват към нас. — Подаде бинокъла на Йенмей. — Движат се на юг. Много бързо.
— Къде отиват? — попита Наталия.
— Ти ни кажи — отвърна Грифин. — Знаят ли къде е Райската реликва?
— Откъде да знам? — сви рамене Наталия.
Хавиер я изгледа леко ядосано.
— Пита те дали се движат в правилната посока.
Наталия се поколеба, после поклати глава.