— С това. Приспивателни стрелички. Повалят ги за секунди.
— Може ли да го видя?
Хавиер й подаде оръжието. Оказа се по-тежко, отколкото изглеждаше, по-солидно и с дръжка, стоплена от дланта на момчето.
— Как се стреля? — попита Наталия.
— Изтегляш назад. — Той посочи механизма с пружина. — Дръпваш спусъка. Презареждаш с този лост и същото се повтаря.
— С приспивателни стрели ли е зареден сега?
— Да.
Наталия вдигна пистолета и простреля Йенмей в гърба. Лопатата спря да стърже. Наталия зареди оръжието и се прицели отново. Грифин почти беше стигнал до нея, когато го улучи в гърдите. Вцепенен от смайване, Хавиер дори не понечи да я спре. И двамата асасини се проснаха в несвяст върху земята.
Наталия му върна пистолета.
— Не искам да стрелям по теб.
Устата му зейна.
— Защо…?
— Хайде, времето изтича.
Наталия грабна лопатата на Грифин и се втурна натам, откъдето бяха дошли. После се заизкачва към скалния рог. Хавиер я настигна задъхан.
— Наталия! Какви ги вършиш?
— Третият избор! — извика тя. — Дейвид ни спечели малко време, не искам да го губя.
Отблизо скалният връх изглеждаше по-внушителен. Когато стигнаха до него, Наталия почти не различаваше формата му. Ала Баян беше видял точно това място. Знаеше, че входът към гробницата е някъде тук. Непрогледният нощен мрак просветляваше, изгревът наближаваше.
— Добре — каза Хавиер. — Да речем, че го откриеш. После какво? Как ще го изнесеш оттук сама? Ами ако от „Абстерго“ те хванат?
— После ще мисля за това — отсече Наталия; не искаше да признае, че няма завършен план. — Помогни ми да огледам.
— Какво търсим? — попита Хавиер.
— Някаква следа от отвор.
Тя обиколи скалата, оглеждайки земята под нея. От време на време поглеждаше на юг с надеждата да види другите да идват. Това обаче зависеше от Дейвид.
— Я виж! — подвикна й Хавиер.
Наталия приближи бързо до него. Той й посочи тамплиерски кръст, издълбан в камъка, достатъчно малък, та да го забележи само човек, който знае какво търси.
— Това е!
Наталия приклекна и заби лопатата в пръстта под символа. Разлетяха се вкочанени буци пръст и ситни камъчета. Хавиер коленичи до нея и започна да гребе с ръце. Бяха успели да прокопаят трийсетина сантиметра, когато Хавиер скочи внезапно на крака.
— Някой идва.
Вече държеше пистолета в ръка.
Наталия се обърна с надеждата да идват онези, които очаква.
— Те са!
— Кои? — попита Хавиер.
След секунда получи отговор. Появиха се Оуен, Грейс, Дейвид и Монро. Шон го нямаше.
— Знаех си! — възкликна Дейвид.
Грейс се засмя.
— Брат ми беше сигурен, че знае къде е гробът.
— Прав е бил — каза Наталия.
— Прав е бил за много неща. — Грейс се усмихна на брат си с изражение, каквото Наталия не бе виждала досега. По лицето й се четеше гордост и уважение.
Наталия се обърна отново към дупката.
— Входът е тук. Току-що го открихме. Трябва да го разкопаем. Приспах Грифин, но след час-два ще се събуди.
— Да действаме тогава — каза Монро.
Редуваха се да копаят и да гребат с шепи; трудеха се с всички сили, докато ги заболят раменете и ръцете, после предаваха щафетата на следващите поред. Докато копаеха, си разказваха какво са преживели. Наталия се разочарова и натъжи, че Шон е решил да остане в „Етера“, но пък между Грейс и Дейвид явно се бе породило по-крепко разбирателство. Имаше нещо общо със симулацията на Грейс, със спомените на мъж на име Масире и брат му.
Оуен сподели какво е научил за баща си и асасините, поглеждайки главно към Хавиер.
— Съгласен съм с Монро — рече Хавиер, когато приятелят му замълча. — Мисля, че Исая те е измамил.
— Какво? — Оуен отстъпи крачка назад. — Разбираш ли какво намекваш? Ако Исая е изопачил някак си историята…
— Това не значи, че баща ти го е направил — прекъсна го Хавиер.
— Значи, че може да го е направил. Така ли мислиш? — процеди през зъби Оуен.
Хавиер се намръщи.
— Не, разбира се. Защо според теб откраднах уликите от полицейския склад?
— Напипах нещо — обади се Монро, заровил ръце дълбоко в ямата.
— Какво? — попита Наталия.
— Каменна плоча. Може би е врата.
— Да я разкопаем — каза Оуен.
Всички се струпаха край отвора — да помогнат, да погледнат. Развиделяваше се, бледа синева обливаше небето и Наталия усети въодушевление, че въпреки всичко са се събрали заедно тук.