Потегляме — каза Монро в ухото му.
Коридорът на паметта се разпадна мигом с ослепителен проблясък. Сякаш влак прегази тялото на Хавиер и нещо повече — ума му. Дъхът му секна, повдигна му се и той запримигва зашеметен.
Когато зрението му бавно възвърна фокуса си, видя обширно поле, опасано от възвишения. Грееше топло слънце, въздухът бе приятно прохладен. Тревата под краката му беше висока и мека. Държеше дървен щит, боядисан и покрит с пера; в другата му ръка имаше нещо като дървена сабя, обточена с остри като бръснач триъгълни обсидианови остриета — необяснимо как Хавиер знаеше, че се нарича макуахитъл. Войници, въоръжени и облечени по същия начин, стояха от двете му страни, но главите на мнозина не бяха украсени с пера както неговата. Неколцина обаче имаха по-пищни накити — високи като корони и с дълги гирлянди от пера. Хавиер видя мъж с нещо като разклонено пернато знаме, поклащащо се на шест стъпки над гърба му; друг пък носеше подобие на голяма бяла птица с дълъг врат и криле, широко разперени над главата му.
Хавиер надзърна през рамо и гледката го вцепени. Зад него имаше хиляди, вероятно десетки хиляди воини. Те изпълваха просторната равнина чак до гората и подножията на възвишенията. Ревяха рогове, ехтяха бойни викове. Това беше армия, тръгнала на война.
Хавиер очевидно бе на предната линия, а битката наближаваше. Той се озърна отново, този път търсейки паникьосано път за бягство. Войникът до него му се намръщи с недоумение и каза нещо на непонятен език.
— Какво? Не те разбирам — каза Хавиер и веднага усети как възприятията му се замъгляват. Крайниците му изгубиха осезание, все едно са изключени от тялото.
Войникът изглеждаше още по-объркан и дори отстъпи крачка назад.
Отпусни се — изрече глас в ухото на Хавиер. — Остави предшественика си да говори.
— Монро?
Да, аз съм. Наблюдавам симулацията.
Това вдъхна известна увереност на Хавиер.
Остави спомена да се развива, човече. Просто го остави.
Хавиер си пое дълбоко дъх. Опита се да изключи звука на масивната армия отзад и на неизвестния страх отпред и да успокои ума си. В същия момент долови нещо като настойчиви барабанни удари зад мислите си, вслуша се в тях и дори насърчи ритъма. Той стана по-силен и още по-силен, докато накрая Хавиер чу нечий чужд глас да се опитва да си пробие път навън. Чувството наподобяваше могъщо и дезориентиращо дежавю — една част от съзнанието му преживяваше нещо, а друга си го припомняше. Барабанният ритъм и пискливият глас се извисиха оглушително и най-сетне Хавиер се предаде на ума и волята, борещи се да го завладеят. В същия момент от собственото му гърло изригна боен вик на чужд език, който вече разбираше.
Воинът до него кимна явно успокоен, и също изкрещя. Възприятията на Хавиер се проясниха и изостриха.
Той бе Чималпопока — благороден текутли, храбър предводител, отличил се с храбростта си в не едно сражение срещу алчните и надменни потисници на народа му — ацтеките.
Сега обаче в земите им бе дошъл нов враг — от брега и макар да не бе за вярване, от морето. Бледите пришълци напредваха срещу тях в момента, яхнали високите си чудовищни елени и въоръжени с огнените си оръжия. Ала тук, в тази равнина, и в този ден хората на бога Камакстли щяха да ги пленят или да ги избият до крак.
— Наистина ли са теотли, духове? — попита воинът до Чималпопока.
— Не знам — отговори той.
— Тотонаките и отомите казват, че не можеш да ги убиеш. Стрелите и копията им не стрували повече от тръстики. Кожата на теотлите била желязна…
— Ризниците им са железни. — Чималпопока се втренчи в редицата дъбове и борове пред тях. — Обзалагам се, че под тях тече кръв.
— Значи не мислиш, че трябва да сключим с тях мир, както направиха тотонаките?
— Мисля, че трябва да изпълняваме заповедите на водача си.
— Но дори бащата на Сикотенкатъл, Старейшината, настоява да сключим мир. Чух дори слух, че някои мъже тук смятат да не се бият днес.