— Значи са родени под знака на страхливците — каза Чималпопока.
Той бе роден под знака на първия оцелотл — това значеше, че му е отредено да умре като военнопленник, съдба, която отдавна бе избрал да приеме храбро, но засега не го застигаше.
— Може би да не се съпротивляваш е проява на мъдрост, а не на малодушие — предположи другият воин.
— Щом смяташ така — каза Чималпопока, — присъедини се към тотонаките и постройте град за теотлите на мястото, където са били нивите ти.
Бойните рогове изреваха отново, сигнализирайки приближаването на врага. Чималпопока вдигна щита и макуауитъла си, жаден за кръвта на чужденците. От далечната гора пред него наизлязоха първите теотли. Маршируваха в боен строй с броните си, с гигантските си чудовищни елени, железните си шлемове и саби. Чимапопока видя и оръжието, което изстрелваше каменни топки от търбуха си, бълвайки искри и пламъци. Влачеха го предателите тотонаки от Кемпоала. При вида на черния звяр Чималпопока изпита страх, който обзе и Хавиер.
Хавиер се почуди какво ще се случи, ако предшественикът му загине на бойното поле. Запита се дали ще почувства болката, когато го прониже сабя или го разкъса гюле. Знаеше, че тялото му е в безопасност извън симулацията, но това не смекчи ужаса, защото умът му бе тук. Симулацията бе повече от правдоподобна — Хавиер долавяше миризма на тамян и войнишка пот, чуваше цвиленето на конете на конкистадорите, виждаше далеч по-смъртоносните им оръжия, разбираше как ще свърши всичко и единственото му желание бе да измъкне предшественика си от полесражението.
Под натиска на тези мисли той отстъпи крачка назад от предната линия и симулацията изгуби част от яснотата си, сякаш спадна от висока до ниска резолюция.
Десинхронизираш се — каза Монро. — Отпусни се.
Много по-трудна задача сега, когато испанците напредваха към него с пушките и сабите си, срещу които дървеното снаряжение на Чималпопока бе почти безпомощно.
— Опитвам се — каза Хавиер.
Не можеш да промениш нищо — натърти Монро, — това е спомен. Не забравяй, че се е случило преди петстотин години. Неизбежно е. Пробваш ли, ще се десинхронизираш.
Хавиер си заповтаря една от думите му като мантра: „Неизбежно е, неизбежно е, неизбежно е“.
Това действително му помогна да върне съзнанието си в спомените на Чималпопока и да проясни симулацията.
Около четиристотин теотли маршируваха срещу десет хиляди тлакскалтекски воини. Чималпопока се усмихна, уверен, че битката ще приключи бързо, и се запита дали кръвта на теотлите храни боговете както човешката. Надяваше се да плени поне един жив и да го отведе при жреците за жертвоприношение върху олтарните камъни.
Мъжете около него не изглеждаха толкова обнадеждени, ала той ги окуражи с боен вик и те го подеха. Гласовете им и ревът на бойните рогове разтърсиха равнината и сякаш дори теотлите се огънаха.
— Камакстли е с нас! — изкрещя Чималпопока на хората си. — Днес поличбите са на наша страна!
Войниците му отговориха с въодушевен възглас.
Когато врагът стигна до мястото, посочено от Сикотенкатъл, Чималпопока даде заповед за нападение и тлакскалтекските воини се втурнаха срещу теотлите от всички страни, обграждайки ги в обръч.
Хората на Чималпопока изстреляха порой стрели и копия, но повечето отскочиха от щитовете и ризниците на теотлите. Някои все пак улучиха мека плът и с устни, разтеглени в усмивка, Чималпопока продължи да тича напред с другарите си, вдигнал високо сабята си. Преди да наближат вражеската линия обаче, огнените оръдия забоботиха.
От двете страни на Чималпопока мъже се лашваха назад и се строполяваха на земята с кървави дупки, зейнали в телата им. Той обаче не забави крачка, превеждайки воините си през още един огнен залп и през градушка от къси зли стрели, които пробиваха и най-дебелата кожена броня. После теотлите пришпориха зверовете си в мелето, тъпчейки и сечейки със сабите си.
Първите тлакскалтеки, стигнали вражеската пехота, удариха десния фланг на чужденците, но копията и обсидиановите зъби на сабите им се счупиха в железните им щитове.
Когато най-сетне се вряза в авангарда им, Чималпопока изрева яростно и сабята му повали един теотъл; веднага обаче се наложи да отскочи, за да избегне острието на друг демон. Така се развиваха всички схватки. Чужденците стягаха строя и не поемаха риск да се откъснат от редиците, за да преследват врага. Хората на Чималпопока бяха принудени да налитат и да се оттеглят, без да нанасят сериозни щети — бяха неспособни да пробият вражеската линия и същевременно понасяха тежки загуби.