Чималпопока вече усещаше миризма на кръв, смесена с пръст. Ако му бе съдено да умре днес, смъртта му щеше да е добър край. Той скочи отново напред и стовари сабята си върху главата на най-високия теотъл. Шлемът на демона пое удара, но вратът му се преви и той залитна назад. Тутакси обаче друг воин, покрит с метални пръстени, зае мястото му.
Отблизо слуховете се потвърдиха. Тези мъже — ако бяха мъже — имаха бледа кожа и лица с жълти косми. Ала в очите им Чималпопока зърна страх. Страх от смъртта. Човеци или не, теотлите все пак бяха смъртни.
Един от водачите на чудовищните елени се впусна пред другите. Бронираният звяр газеше и риташе, осакатяваше и тъпчеше, а сабята на ездача сечеше и режеше. Чималпопока насочи гнева си към тях — към тези мними богове — и захвърли щита си. Проправи си път през своите хора и се стрелна към ездача, вдигнал макуауитъла си с две ръце над главата. Налетя му отстрани и когато се намираше на разтег разстояние, скочи високо във въздуха и халоса с всички сили врата на звяра. Без да издаде звук, чудовището грохна на земята. Чималпопока знаеше, че му е счупил врата, защото бе усетил как костите му се трошат под обсидиановото острие.
Ездачът падна на земята, но бързо се изправи, макар и с ранен крак, и размаха диво сабята си. Чималпопока се спусна срещу него, но още трима теотли се втурнаха напред от вражеската линия да защитят другаря си.
— Предаността поне не им е чужда! — изкрещя Чималпопока.
Четиристотинте наистина успяваха незнайно как да удържат позицията си срещу десет хиляди. Чималпопока огледа бойното поле и осъзна, че многочислената тлаксалтекска армия всъщност подсигурява победата на врага. Просто бяха твърде много, за да маневрират ефективно в равнината. От първостепенно значение обаче бе стратегията на теотлите. За разлика от ацтеките те, изглежда, не искаха да вземат пленници — удряха единствено за да се защитят, да убият или да осакатят противника.
На Чималпопока обаче не му бе отредено да загине в битка. Той огледа макуауитъла си и установи, че са му останали зъби дори след нападението срещу звяра, който другарите му вече разсичаха, за да го отнесат.
Втурна се отново в мелето и зашемети изпречилия се на пътя му теотъл, разбивайки последните обсидианови зъби на макуауитъла. Сега Чималпопока не се оттегли — втурна се напред, за да пробие вражеската линия. Успя да си проправи път между два железни щита и дори усети противната миризма на немитите демони. Вдигна притъпеното си оръжие, готов да нанесе втори удар по вътрешната им линия. Те обаче го заобиколиха. Усети множество ръце да го сграбчват; зарита и заразмахва юмруци, ала го събориха на земята и го вързаха. Завлякоха го дълбоко сред редиците си и го хвърлиха върху стъпканата земя, откъдето да се взира в кожите, с които обвиваха краката си, и да слуша бойните викове на тлакскалтеките, неспособен да направи каквото и да било. Това го накара да зарови лице в тревата и да заридае. Не от страх, а от безпомощност.
Защото такава бе съдбата му. Смъртта му наближаваше. На кой мрачен бог обаче щяха да го принесат в жертва теотлите и по какъв начин?
Битката продължи да окървавява равнината, докато Чималпопока чу роговете да сигнализират отстъпление, което значеше единствено, че високопоставен текутли е паднал. Не след дълго враговете вдигнаха пленника на крака и се оттеглиха сред дърветата, а чудовищните им елени и ездачи се спуснаха да преследват тлакскалтеките. После пехотинците довлякоха Чималпопока в лагера си на стотина разтега навътре в гората — в село, чиито жители очевидно бяха избягали. Теотлите бяха завзели храма и това разкри на Чималпопока вероятната причина за победата им и мястото, където ще умре. Богът им явно бе с тях, но на кой бог служеха?
Един от бледоликите мъже улови грубо Чималпопока за лакътя и макар той да не го познаваше, Хавиер позна предшественика на Оуен, когото бе видял в Коридора на паметта. Съзнанието му надигна глава. Той отвори уста да проговори, но симулацията тутакси се замъгли и дърветата над него заприличаха на зърнисти пикселови силуети. Хавиер си спомни предупреждението на Монро, че не могат да разговарят един с друг както в настоящето. Оуен поклати безмълвно глава и Хавиер възпря мислите си, за да не се изхлузят съвсем от спомена. Синхронизацията постепенно се възстанови, но на повърхността остана малко повече от собственото му съзнание. Искаше да не губи представа за присъствието на Оуен, без да рискува да се десинхронизира, говорейки с него.