После теотълът Оуен помъкна Чималпопока през селото и го блъсна в една от къщите. Той се просна тежко на земята и от удара дъхът му секна. Докато се давеше за въздух в прахоляка, теотълът излезе.
— Не се бори с тях — рече някой от сенките — друг пленен тлакскалтекски воин. — Няма да ни убият. Искат мир.
— Доста странен мир — каза Чималпопопа и се претърколи по гръб, за да погледне към мъжа.
Беше млад и вероятно още не бе пленил първия си враг за жертвоприношение. Не знаеше нищо. Дори не беше вързан, а седеше отпуснат на земята, подпрял китки върху вдигнатите си колене.
— Ние ги нападнахме — подчерта момчето.
— Мислиш, че не са враждебни? — попита Чималпопока.
— Не е задължително — отвърна младежът.
— За мен има само един изход — поклати глава Чималпопока. — Знаците го разкриват.
4.
Отначало Оуен не позна Хавиер, но сега беше сигурен, че и двамата знаят кой и къде е другият. В „Анимус“ обаче не можеха да влязат в собствената си кожа. Трябваше да изиграят този споделен спомен като врагове и това пораждаше емоционален смут, напомнящ настоящата им действителност, която Оуен по принуда потисна, за да се върне в съзнанието на Алфонсо.
Този ум не беше приятно място. В Куба, а преди пет месеца и в града на маите Потончан, Алфонсо бе участвал в не едно безчинство. Оуен не преживяваше тези спомени и не искаше дори да помисля за тях, ала те се мержелееха в съзнанието му като фон на битката, която Алфонсо току-що бе спечелил.
Победата още удивяваше Алфонсо. При вида на вражеската армия, изпълнила равнината, едва не побягна, но капитанът му вдъхна смелост, окуражавайки и него, и другарите му с вик:
— В името на свети Яков и Испания!
Такъв беше Кортес. Водачът им неведнъж бе надделявал над коварни управници и метежни съперници, а сега, макар и изправени пред непосилни обстоятелства, хората му продължаваха да вярват в него. Дори когато потопи корабите им във Веракрус, лишавайки ги от всякаква възможност за отстъпление и бягство от тази моряща ги с трески чужда земя, Алфонсо го приветстваше предано и за него бе готов да мине през адските порти. Всъщност точно натам отиваха.
Теночтитлан.
Седалището на ацтекския император и на съкровищницата му. Кръвта на Алфонсо се сгорещи при представата за златото и за тлъстия пай, който му се полага.
За да стигнат до легендарния град обаче, първо трябваше да се справят с местните, които Кортес държеше да спечели на своя страна. Алфонсо не проумяваше стратегията му. Беше виждал отдалеч езическите им ритуали — касапницата в чест на боговете им. Кръвожадните индианци не заслужаваха доверие, но Алфонсо все пак се доверяваше на Кортес.
— В къщата ли остави новия пленник? — попита го друг войник.
— Да — кимна Алфонсо.
— Вързан ли е?
— Не е стегнат много.
— Добре. Капитанът ще остане доволен. Нахрани ги.
Алфонсо се запъти неохотно към котлите на готвачите, намери няколко къса мазно месо от плешивите кучета, които тукашните индианци угояваха и ядяха, и го занесе на затворниците. По-младият, пленен преди ден, прие храната с благодарност, но новият — по-възрастният — отказа да я приеме. Едва ли щеше да е задълго. Кортес щеше да го смири.
Алфонсо застана на пост пред кирпичената къща и зачака. Понеже му провървя и остана невредим в схватката, го бяха назначили за страж. Не че имаше нужда да пази индианците. Е, поне първият. Трябваше обаче да надзирават втория, който бе убил кобилата на Хуан Седеньо. По-възрастният пленник явно беше племенен вожд и не изглеждаше ленив и страхлив като повечето туземци. Алфонсо донякъде му се възхищаваше.
Денят мина без други набези от страна на местните. Използваха затишието, за да погребат мъртвите. Кортес бе заповядал да изпълняват ритуала тайно — под подовете на къщите, та индианците да не видят, че теотлите, както ги наричаха, са смъртни.
Привечер изящната Марина дойде при пленниците със свещеника Херонимо де Агилар. Алфонсо не беше виждал по-красива индианка — робиня, подарена на Кортес, която сега сподиряше неотлъчно капитана. Францисканският духовник бе корабокрушенец, почти подивял след осем години живот при маите. С общи усилия Марина и свещеникът превеждаха думите на капитана на местния език.