Алфонсо изопна рамене, когато двамата приближиха, и бузите му поаленяха при вида на смуглата жена. Строгият поглед на свещеника обаче бързо охлади кръвта му и със сведени очи Алфонсо ги последва в къщата.
Отидоха до новия пленник и Агилар клекна до него. Свещеникът говореше с Марина на родния й език на маите, после тя говореше с пленника на неговия ацтекски език. Алфонсо не разбираше нищо, защото не изричаха нито дума на испански. При подобни разговори винаги го обземаше безпокойство, защото не можеше да се отърве от съмнението, че пред очите му се плете заговор.
След като няколко изречения минаха по веригата от езици помежду им, Агилар понечи да развърже затворника.
Алфонсо пристъпи напред.
— Какво правиш?
— Изпълнявам заповед на Кортес — отвърна свещеникът.
— Но ако той…
— Заповед на Кортес — повтори Агилар и това прекрати спора, макар че Алфонсо стисна дръжката на сабята си.
Вождът разтърка китките си, където въжетата бяха протрили кожата му и още личаха пръски кръв от кобилата — засъхнали и напукани като струпеи. Индианецът каза нещо на Марина с гневен, предизвикателен глас; тя каза нещо на Агилар и после всичко се повтори в обратен ред. Марина извади шепа стъклени мъниста и ги предложи на пленника — подкуп, представен като подарък.
Той ги отказа с нескрито отвращение.
— Какво казва? — попита Алфонсо.
— Не иска да съдейства — отговори свещеникът. — Предпочита да го принесем в жертва на боговете си.
— Какво? — възкликна Алфонсо и под смайването му Оуен усети страх за Хавиер; предприемеше ли някакво действие обаче, симулацията щеше да прекъсне. — Аз… — заекна Алфонсо… — Не разбирам тези варвари.
— Ако не дават кръв на боговете си — опита се да обясни Агилар, — вярват, че слънцето ще спре да изгрява. Ще настъпи краят на света. За тях жертвоприношението не е жестокост, а необходимост.
— Звучиш като един от тях — отбеляза дръзко Алфонсо.
Агилар обаче не се засегна.
— Научих се да ги разбирам.
— Значи и ти си варварин — каза Алфонсо и добави дума, която втресе съзнанието на Оуен.
— За него е въпрос и на чест — уточни Агилар. — В това отношение го разбираш, предполагам. Той вярва, че съдбата му е да умре в плен. Не иска да бяга от нея. Смята, че стане ли наш посланик, както иска Кортес, ще прояви малодушие.
Докато разговаряха, Марина мълчеше, но ги наблюдаваше зорко; пленниците също не откъсваха очи от тях. На Оуен му се прииска да има някакъв начин да разговаря с Хавиер по време на симулацията, но явно нямаше — поне не в модификацията на „Анимус“, разработена от Монро. Затрудняваше се да предаде ума и тялото си на конкистадора, на собствения си тесногръд предшественик. Тежеше му разкритието, че носи спомените и генетичния код на този мъж в кръвта си.
Марина каза нещо на Агилар и свещеникът кимна в отговор. После двамата тръгнаха към вратата на къщата.
— Къде отивате? — попита Алфонсо.
— Да доведем капитана — отвърна Агилар.
— Но той не е вързан. — Алфонсо посочи племенния вожд.
— Наглеждай го тогава — отсече Агилар и се отдалечи с индианката.
Алфонсо застана пред вратата, а сянката му — огромна и дълга — се разстла по пода на къщата. Първият пленник — покорният — поклати глава и заговори с рязък тон на вожда. После се оттегли в ъгъла на стаята, където се намираше рогозката му, и легна с гръб към тях. Възрастният воин не продума; втренчи се в Алфонсо и стиснатите му челюсти го накараха отново да хване дръжката на сабята си.
След малко младият пленник захърка и Алфонсо пак отбеляза наум колко лениви са индианците, макар на Оуен да му се прииска да го смълчи. Няма начин обаче да смълчиш спомен. Налагаше се да търпи, неспособен да разговаря с Хавиер, докато минутите се точеха и напрежението се сгъстяваше.
Най-сетне отвън долетяха гласове. Оуен се запита какво ли ще направят испанците с Хавиер, ако предшественикът му откаже да им съдейства. Случеше ли се нещо лошо с него, Оуен не знаеше дали ще успее да наблюдава безучастно отстрани. Сега обаче се постара да не прекрачва границата, деляща съзнанието му от мислите на Алфонсо. Хавиер явно също полагаше усилия да се вписва в ролите им на пленник и страж.
Кортес влезе с енергична стъпка в къщата. Не бе свалил сребърната си броня и слънцето зад гърба му озаряваше раменете му с ослепителни лъчисти отблясъци, които накараха Алфонсо да присвие очи. Марина и Агилар прекосиха прага след капитана.