Алфонсо сведе глава.
— Капитане, внимавайте! Затворникът не е вързан.
— Знам — отвърна Кортес. — Не се страхувам.
Спокойният глас и увереното му изражение успокоиха и Алфонсо.
— Нахранихте ли ги? — попита Кортес.
— Да, капитане.
— Добре. — Кортес се обърна към Агилар. — Каза ли му, че идваме с мир?
— Да — кимна Агилар.
Оуен се почуди как е възможно някой да му повярва след току-що проведената битка, но Алфонсо не се усъмни ни най-малко.
— Повтори го пак — настоя Кортес. — В мое присъствие.
Агилар предаде посланието на Марина, която на свой ред го преведе на пленника. Той я изслуша с поомекнало изражение и отговори с по-смирен тон.
— Пита кога ще го принесем в жертва — каза Агилар.
— Отговори му, че ще го пощадим — нареди Кортес. — И му дай подаръци.
Езиковата верига се повтори, както и опитът за подкуп със стъклени мъниста, с които капитанът изкушаваше индианците. Този път затворникът ги прие.
— Казва, че не иска да се крие от съдбата си — преведе Агилар. — Вярва, че ще умре като военнопленник, принесен в жертва на бога ни.
— Обясни му, че имам друг план за него — заръча му Кортес. — Искам да занесе послание до владетеля си. Така ще съдейства да се възцари мир между народите ни. Ако ми се довери, ще помогна да освободим страната му от тиранията на Моктесума и ацтеките.
След като му преведоха думите, пленникът погледна Кортес с присвити очи. Алфонсо се взря в лицето му в очакване на момента, когато индианецът ще повярва, защото рано или късно всеки се доверяваше на капитана.
Отмина мълчалива минута, през която Кортес наблюдаваше вожда от трона на увереността и могъществото си. Изглеждаше внушително в доспехите си, стиснал особената кама, дар от Шарл V, с която никога не се разделяше. Навремето я притежавал Алфонсо V Арагонски, а той я получил от папа Каликст III.
После мигът настъпи — затворникът разтвори широко очи и кимна. Заговори на Марина със смирен глас, а тя преведе думите му на Агилар.
— Ще стане ваш посланик — каза свещеникът на Кортес.
— Доволен съм. — Пръстите на капитана пуснаха камата.
Какво стана? — Гласът на Монро наруши момента, изтръгвайки Оуен от паметта на Алфонсо. — Какво е това?
Оуен се почуди какво значи въпросът, но преди да успее да попита или да отговори, Монро пак заговори в ухото му: Налага се да прекъснем симулацията. Веднага. Може да е малко неприятно. Дръж се!
Кирпичената колиба експлодира. Светът на спомените се разпадна с пронизваща ума светкавица, която раздроби Кортес, Марина и Херонимо де Агилар. Болка проряза главата на Оуен и той едва се стърпя да не изкрещи, стиснал здраво очи, докато стихне.
Върнаха се в Коридора на паметта, все още в телата на предшествениците си.
— Какво, по дяволите…? — възкликна Хавиер. — Защо ни измъкна?
Ммм, сложно е — заекна Монро. — Симулацията се дестабилизира. Беше по-добре да излезете.
— По-добре от това, което стана? Мозъкът ми пламна! — възмути се Оуен.
Съжалявам — каза Монро. — Просто стойте мирни. Трябва да проверя нещо…
— Какво нещо? — попита Оуен.
Монро не му отговори.
— Не е за вярване! — каза Хавиер на Оуен. — Видя ли битката? Смахната работа!
— Да — кимна Оуен. — Само че моят предшественик беше чудовище.
— Не изглежда толкова лош — възрази Хавиер. — За конкистадор, имам предвид.
— Не знаеш какво е правил — поклати глава Оуен. — Няма и да ти кажа, защото не искам да си спомням.
— И бездруго се сещам — Хавиер погледна към ръцете си. — Чималпопока също е правил доста диви неща.
— Чимапо… какво?
— Чималпопока. Името ми. Така де, неговото име. Объркано е, нали?
— Не. Аз изобщо не съм като онзи тип.
— Все пак е диво, нали?
Оуен сви раменете на Алфонсо.
— Предполагам…
Добре — обади се Монро. — Ще ви извадя от Коридора. Готови ли сте?
— Повече от готови — каза Оуен.
Добре, симулацията приключва след три, две, едно…
Коридорът се разпадна, но по-постепенно от симулацията преди малко. Оуен затвори отново очи и когато ги отвори, лежеше на пода в автобуса и се взираше в празната чернота на угасналия визьор. Свали каската и видя Монро да освобождава бързо Хавиер от стола.
— И как по-точно се дестабилизира симулацията? — поинтересува се Хавиер.