— Този „Анимус“ не е предвиден за споделена симулация — отговори Монро и припряно се наведе да разкопчае Оуен и да му помогне да стане на крака. — Модификацията ми се претоварва и се изключва.
— Знаел си, но ни изпрати? — смая се Оуен.
— Ммм… Да, съжалявам — извини се Монро, побутвайки ги покрай мониторите към предната врата на автобуса. — Мислех, че ще издържи.
— Ама че каша — промърмори Хавиер.
— Е, поне разбрахте какво представлява „Анимус“! — Монро отвори вратата. — Хайде! Тръгвайте.
— Чакай… — вдигна ръка Оуен. Монро очевидно се опитваше да се отърве от тях. Държеше се странно. Децата в училището му се доверяваха, защото си го биваше — беше нещо като бунтар, а и се правеше на сляп, когато човъркаха из компютрите и онлайн. Никога не си изпускаше нервите. Сега обаче изглеждаше паникьосан. — Сериозно, какво се случи? — попита Оуен.
— Нищо — Монро поклати глава и ги побутна към стълбите. — Просто ми се вдигна адреналинът.
Хавиер излезе от автобуса и скочи пръв на земята.
— В опасност ли сме? — попита той.
Оуен слезе също от автобуса и се обърна към Монро.
Той потърка чело.
— Може би. Но мисля, че ви измъкнах навреме.
— Мислиш? — повдигна вежди Оуен.
— Успях. Измъкнах ви навреме — поправи се Монро.
Оуен усети, че на свой ред се паникьосва. Почуди се дали машината не е повредила мозъка му.
— Просто се прибирайте вкъщи — заръча им Монро. — Бързо. Всичко ще е наред.
После затвори вратата.
Оуен и Хавиер останаха навън. Не продумаха. Спогледаха се и извърнаха очи към автобуса.
Двигателят заработи и всички светлини на возилото се включиха — бледи фарове и червени стопове сред облак от изгорели газове. Предавките изръмжаха и Оуен и Хавиер отскочиха настрани. Автобусът потегли на заден ход и бавно се отдалечи, оставяйки ги сами в индустриалния парк.
— Какво, по дяволите, беше това? — попита Хавиер. — Къде отива?
— Не знам — отвърна Оуен.
— Защо се паникьоса?
— Попита нещо, преди да прекъсне симулацията.
Хавиер сви рамене.
— Смахнато е, човече.
— Кое? Монро? Или „Анимус“?
— И двете. Всичко. „Анимус“. Луда работа, нали?
— Да — съгласи се Оуен. — Луда.
Хавиер натъпка ръцете си в джобовете.
— Е. Ще се прибирам вкъщи.
— Да. — Оуен се почуди дали това ще промени нещо помежду им утре в училище. — И аз.
Тръгнаха в различни посоки и Оуен се върна със същите автобуси, но се наложи да ходи по-дълго пеша, защото щяха да пуснат последната линия чак на сутринта. Когато стигна до къщата на баба си и дядо си, тъмното небе просветляваше по края, колкото да покаже, че нощта приключва. Но все още беше много рано. Твърде рано някой да будува.
Вътре обаче всички лампи светеха.
5.
Баба му, дядо му и майка му бяха будни. Седяха до кухненската маса. Баба му бе загърната в пухкавия си хавлиен халат с цвят на сироп за кашлица, а косата й, навита на ролки, бе прибрана под мрежичка. Дядо му беше по панталон и тениска, а майка му — облечена като за излизане. Когато Оуен влезе, всички вдигнаха глави. Майка му скочи от стола и го прегърна.
— Слава богу — прошепна тя. — Помислих си, че…
Замълча.
— Какво? — попита Оуен.
— Къде беше? — намеси се дядо му с далеч по-груб глас, отколкото през вчерашния следобед в работилницата.
— Навън — отговори Оуен.
— И какво прави? — настоя дядо му.
— Разхождах се.
Баба му въздъхна, облакъти се на масата и разтърка очи.
— Просто се разхождаше — повтори дядо му.
— Да. Разхождах се.
— Е, вече си вкъщи — каза майка му.
Оуен се опита да се усмихне.
— Съжалявам, че те притесних.
Тя го прегърна отново и се отдръпна.
— Да вървим в леглата и да се опитаме да поспим. Ти си на училище, а аз съм на работа сутринта.
— Добре — кимна Оуен, облекчен и изненадан, че тя е готова толкова бързо да приключи въпроса.
Дядо му обаче се облегна назад и разпери ръце като крила.
— Това ли е всичко? Само това ли ще му кажеш?
— Татко, моля те…
— Не. — Той поклати глава. — Положението е сериозно. Не знаеш какво е…
— Знам, че се прибра невредим вкъщи — прекъсна го майката на Оуен. — Това е най-важното.