— Същият.
Минаха през вратата на училището и влязоха в главното фоайе, където учениците седяха и закусваха или просто говореха, скупчени на групички. От тавана висеше голям плакат със символа на гимназията — викинг с карикатурен рогат шлем, какъвто според Хавиер викингите изобщо не са носили.
— Искам да говоря с Монро — каза той. — Ще дойдеш ли?
— За снощи?
— Да. Искам да разбера защо дръпна шалтера.
Прекосиха фоайето и изкачиха широкото стълбище до втория етаж, където се намираше компютърната лаборатория. Почукаха и вратата на кабинета се отвори, но пред тях застана не Монро, а друг мъж — плешив, с очила, в спретнато закопчана карирана риза и панталони с камуфлажен десен.
— Къде е Монро? — попита Оуен.
— Нямам представа — отговори мъжът. — Снощи остави съобщение, че напуска.
— Напуска? — учуди се Хавиер.
Мъжът кимна.
— Без двуседмично предизвестие. Временно ще го замествам аз. — Погледна през рамо към кабинета. — Честно казано, още се опитвам да разнищя какво е вършил. Искате ли нещо?
— Не. Нищо — поклати глава Оуен.
— Добре тогава.
Мъжът се обърна и седна зад старото бюро на Монро.
Хавиер срещна погледа на Оуен и му кимна да излязат. След като се отдалечиха по коридора, Хавиер отбеляза:
— Става странно.
— Знам.
— Как изобщо се сдуши с Монро?
— Нищо особено. Чух от децата, че има конзола „Анимус“ и позволява на учениците да я използват. Помолих го да ми даде да пробвам, а той ми каза кога и къде.
— А сега е изчезнал. Заедно с нашето ДНК. И на други ученици.
— Какво искаш да кажеш?
— Не знам. Но съм сигурен, че е замислял нещо.
Оуен недоумяваше какво ли би могло да е, но явно никога нямаше да разберат. Звънецът би, преди да успее да продума. Хавиер погледна към учениците, запътили се към класните стаи, и внезапно надяна новото си, непознато изражение.
— Чао — каза му Оуен, осъзнал с разочарование, че нещата все пак не са както преди.
Хавиер се отдалечи. Оуен влезе в класната стая.
През целия ден се чудеше какво се е случило с Монро. Беше дошъл в училището преди година, а кой знае какво бе правил преди това? По някое време бе работил в „Абстерго“. Но внезапното прекратяване на симулацията и начинът, по който бе напуснал работа, подкрепяха съмненията на Хавиер, че нещо не е наред.
Атмосферата в дома на Оуен, от друга страна, изглеждаше значително разведрена. Когато влезе вкъщи, баба му изключи телевизора и предложи да му направи сандвич. После седна до него в кухнята, разказа му какво е засадила в градината и го попита как е минал денят му. Не след дълго се наложи дядо му да се отбие в магазина за авточасти и Оуен го придружи. На връщане си купиха по чаша млечен шейк. Баба му и дядо му явно се чувстваха зле и се опитваха да му се извинят посвоему.
— Утре ще отидем при пралеля ти Сузи — каза дядо му, когато колата наближи тяхната пресечка. — Ще й правят медицинска процедура и ще пренощуваме при нея.
Гъргорейки и свистейки със сламката, Оуен допи последните капки от карамеловия шейк.
— Добре.
— Ще бъдеш сам, докато майка ти се прибере от работа.
— Няма проблем.
Неведнъж беше оставал сам; разходката му в малките часове явно наистина ги бе разтревожила не на шега.
— Майка ти е нощна смяна — уточни дядо му.
— Няма проблем — повтори Оуен.
— Добре — кимна дядо му.
Същата вечер не обелиха и дума нито за баща му, нито за оценките му. Не споменаха обаче и разпрата призори и всъщност не се извиниха. Когато се прибра, майка му го прегърна крепко, без да продума. Оуен обаче прочете мълчаливото послание в изморените й, отчаяни очи и разбра, че в действителност нищо не се е променило. Животът му беше същият както преди, само дето сега не разполагаше дори с това, което смяташе за последен шанс.
По пътя за училище на другия ден Оуен усети, че някой го следи. Първо си помисли, че дядо му го проверява, но обърнеше ли се назад, виждаше обичайния поток от хора и коли по улиците, а дядо му не беше толкова хитър. Натрапчивото чувство обаче, че в него са впити очи, не се разсея, докато не влезе в класната стая.
Монро не се бе появил. Явно бе изчезнал завинаги. Оуен трябваше някак да измисли нов начин, за да докаже невинността на баща си без генетични спомени. Преди да пробва „Анимус“, беше писал на всевъзможни правни организации, разследващи несправедливи съдебни процеси. Всички обаче бяха отхвърлили молбата му с кажи-речи един и същ отговор — адвокатите посвещавали времето и енергията си на живи клиенти, за да ги освободят от затвора, а не за реабилитация на хора, умрели там.