— Ще си помисля — каза Хавиер. — Трябва да вървя.
Обърна му гръб.
— Наистина ли? — попита Оуен.
— Какво? — Хавиер го погледна през рамо.
— Ще си помислиш.
— Да. Казах ти.
И се отдалечи.
Оуен го видя как се връща при групата и се почуди дали Хавиер действително нарича приятели тези момчета — от такива като тях го пазеше навремето. Щом приближи, те повдигнаха въпросително вежди, а той просто сви рамене и поклати глава.
Оуен нямаше представа какво прави Хавиер сега. Как бяха стигнали дотук — от най-добри приятели до непознати — за две години? Така се случи и с майка му. Смъртта на баща му преди три години би трябвало да ги сближи, но тя бе раздалечила самотните им острови. Континентален разлом — постепенен, необратим и белязан от земетресения.
Оуен излезе от двора на училището и тръгна към къщата на баба си и дядо си. Реши, че тази нощ ще отиде, независимо дали Хавиер ще дойде, или не. Нямаше избор. Всичко зависеше от него.
Искаше да разбере.
Когато Оуен отвори предната врата, баба му седеше във фотьойла си в дневната и гледаше телевизионно шоу, по-старо от внука й. Котаракът й — Гюнтер — скочи от скута й и явно заби нокти в краката й през домашната рокля, защото тя изпищя и потрепери. Гюнтер измяука и доприпка до Оуен с вирната опашка, за да се отърка в крака му.
Оуен се наведе и го почеса между ушите.
— Здрасти, бабо.
— Здрасти — поздрави тя, намалявайки звука на аплодисментите. — Как беше в училището?
— Нормално — отговори той.
— А оценките ти?
— Същите като вчера.
— Трябва да са по-добри. Не подценявай образованието. Не бива да свършиш като баща си.
Оуен често чуваше тези думи — товарен влак, който прегазва здраво и влачи след себе си вагони с всяка свада, всяка сълза, всяко процедено през зъби изречение и всяка шумна разпра между майка му и родителите й, която Оуен бе чувал по време на процеса и след него. Баба му и дядо му мразели баща му още преди майка му да се омъжи за него; сега мразеха още повече спомена за него. Бащата на Оуен бе изкупителната им жертва — сянка, която може да е толкова ужасна, колкото им е необходимо, винаги на разположение да поеме всякаква вина. За всичко.
Оуен бе научил отрано, че не бива да защитава призрака. Ала нямаше и нужда. Това не беше баща му. И скоро всички щяха да разберат.
— Ще си повиша успеха — каза той. — Къде е дядо?
— Отзад — отговори тя. — Ремонтира косачка. Няма да е зле да му помогнеш.
Оуен се усмихна само вътрешно. Дядо му не се нуждаеше от помощ за нищо, камо ли за двигател — тоест вероятно искаше да говори с него. Оуен се ужаси, но знаеше, че няма начин да се измъкне.
— Ще отида при него — кимна той.
Мина през дневната с бежови хоросанови стени, украсени с благопристойни маслени картини, избрани от баба му, и със стар килим, който или не хващаше лекета, или толкова добре го поддържаха, че нямаше причина да го сменят с нов. В кухнята грабна портокал от купа с плодове върху безупречно чистия пластмасов плот и излезе през задната врата, която се отвори с изскърцване и се захлопна зад гърба му.
Дворът — малък и толкова изряден, че приличаше на изкуствено изделие, представляваше съвършено подкастрена зелена морава с формата на амеба, заобиколена от цветни лехи и храсти. Няколко портокалови и авокадови дръвчета растяха до високата шест стъпки дъсчена ограда, бележеща границата на империята на баба му.
Оуен прекоси тухлената пътека в задния двор до аванпоста на дядо си — постройката, която нито веднъж не бе чувал да наричат гараж, макар да беше точно това. Вътре дядо му се бе надвесил над косачка под флуоресцентната крушка, увиснала от тавана. Носеше същия стар дънков гащеризон, с който внукът му го помнеше открай време.
— Ще я продаваш ли? — попита Оуен.
— Не — поклати глава дядо му. — Еджъртънови ми я дадоха да я ремонтирам.
— Ще им вземеш ли пари?
— Не. Но сигурно ще се опитат да ми платят.
— Баба би казала, че тя трябва да им плаща, задето ти намират занимание.
Дядо му се разкикоти.
— Откъде знаеш, че не го казва?