Но не откри нищо. Отново.
После се стъмни и хората по улиците оредяха. Оуен осъзна, че е късно. Унесен в мисли, бе изгубил представа за времето. Той стана, погледна за последен път към банката и тръгна бързо към най-близката спирка, но за броени минути изпусна автобуса. Вместо да чака следващия, реши да мине напряко и да вземе друга линия, с която щеше да се прибере вкъщи преди майка си.
Страничната уличка беше тясна и отчасти затулена от купчини смет, пирамиди от стари дървени щайги и телени макари. По средата Оуен долови нечие присъствие и чувството, че го следят, се върна. Този път се обърна да погледне и видя мъжки силует да върви мълчешком към него.
6.
Оуен се подвоуми — да побегне или да извика на непознатия, да го попита кой е. Или да се скрие някъде. Изключи обаче и трите възможности. Не биваше да се паникьосва. Мъжът вероятно също вървеше напряко към другата улица. Оуен реши да запази спокойствие и да продължи напред, но забърза крачка, за да изпревари мъжа.
Непознатият обаче също ускори ход и приближаващият екот на стъпките му плъзна по гръбнака и скалпа на Оуен. Момчето затича инстинктивно, без да поглежда назад. Преследвачът затрополи в ритъм с неговия бяг. Оуен разбра, че нещо не е наред, и хукна с всички сили.
— Оуен! — извика непознат глас. — Не бой се! Спри!
Оуен не спря. Прекоси най-сетне тясната уличка и излезе на ярко осветения булевард. Видя неколцина минувачи, отворена пицария и магазин за алкохол. Почувства се достатъчно сигурен и се обърна да изчака преследвача, да разбере кой е и откъде знае името му.
След секунда мъжът се появи — в сив костюм, изпоцапан от надпреварата в тъмната алея. Изглеждаше млад, имаше късо подстригана кафява коса и овални черти. Срещна погледа на Оуен, кимна с въздишка и пристъпи към него.
— Благодаря, че ме изчака. Аз…
— Кой си ти? — попита Оуен. — Защо ме следиш?
Мъжът се озърна, но не по протежение на улицата; очите му претърсваха покривите и аварийните стълбища над тях.
— Да отидем някъде, за да поговорим насаме.
— Няма да ходя никъде с теб.
— Разбирам — кимна мъжът. — Тогава ще карам накратко. Наскоро си имал вземане-даване с мъж на име Монро, нали?
— С кого?
Оуен предположи, че в дъното на всичко стои изчезването на Монро.
— Даде ти достъп до „Анимус“, нали?
— Какво е „Анимус“? — Как, по дяволите, е разбрал? — Кой си ти? — повтори въпроса си Оуен.
— Монро използва откраднато оборудване — каза мъжът. — Опитваме се да го открием. Ще ти бъдем благодарни, ако ни съдействаш.
За „Абстерго“ ли работеше този тип? Това обясняваше не само защо Монро разполага с „Анимус“, но може би и причината да изчезне.
— Съжалявам, че не мога да ви помогна — сви рамене Оуен; доверяваше се на Монро много повече, отколкото на този мъж. — Е, трябва да вървя. — Обърна се. — Закъснявам, майка ми ще ме чака.
— Видях те пред банката — каза непознатият, подчертавайки последната дума.
Оуен спря и бавно се завъртя към него.
— Ще ти помогнем да разрешиш проблема си, ако и ти ни помогнеш — продължи мъжът.
— Нима? И какъв ми е проблемът?
— Вярваш, че баща ти е невинен.
Думите му поразиха Оуен и за миг той занемя.
— Ще ти помогнем да откриеш истината — настоя мъжът.
— Какви ги говориш? — Оуен надигна глас и пристъпи крачка напред. — Какво знаеш за баща ми?
— Ще ти обясня всичко. Ела обаче…
Мъжът ахна тихо. Разкриви лице и вдигна длан, сякаш да пропъди муха от лицето си. После потрепери, подбели очи и се строполи на земята. От врата му стърчеше стреличка.
Оуен се втренчи объркано в него. След няколко секунди очите му се разшириха и той вдигна глава да огледа сградите наоколо — безбройните тъмни прозорци, стрехи и первази. Стрелата бе долетяла отгоре и той се разкъсваше между подтика да се наведе, за да помогне на мъжа, и желанието да избяга и да се скрие.
В същия момент иззад ъгъла изскочи мотоциклет, чийто двигател издаваше необичаен, дълбок шум като жужене на грамадно насекомо. Мотоциклетът се насочи към Оуен и спря рязко пред него. Водачът вдигна визьора на каската си и разкри познато лице.
— Монро? — възкликна Оуен.
— Качвай се. Бързо!
Монро му подхвърли каска и Оуен я улови с две ръце пред корема си.
— Но…
— Бързо!
Оуен скочи на седалката зад Монро и си сложи каската. Монро не го дочака дори да я закопчае — натисна газта и сградите от двете страни на улицата профучаха край тях. Върху визьора на каската се появи монитор, показващ мрежа от пресечки, сменящи се местоназначения и данни, непонятни за Оуен.