Гласът на Монро прозвуча в ухото на момчето през слушалка, вградена в каската.
— Включи „Замъгляване“.
— Какво?
В същия момент пред очите му избухнаха искри като от късо съединение, все едно се е върнал в „Анимус“. Каскада от насложени изображения на мотоциклета се разливаше пред тях и се разпространяваше настрани. Оуен погледна назад и видя, че като на забавен кадър и след тях се точи диря от мотоциклети.
Включено замъгляване — изрече автоматизиран женски глас в ухото му.
— Какво е това? — попита Оуен.
— Холографска проекция — отговори Монро, завивайки по друга улица. — За да сме по-неуловима мишена. — Пришпори отново мотоциклета и двигателят зажужа по-пискливо. — Сканирай за паразитни сигнали — каза той.
Сканиране — изрече компютърният женски глас.
— Паразитни сигнали? — попита Оуен.
Засечен паразитен сигнал.
— Прекъсни синхронизацията — каза Монро.
Картината върху монитора на Оуен се промени и той зърна осветена фигура да се движи в периферията на зрението му. Обърна се към нея и видя инфрачервен силует на мъж да се носи с невъзможна бързина над тях на фона на притъмнелия градски пейзаж. Мъжът скачаше от покрив на покрив, катереше се по стени и ги следваше неотстъпно.
— Как… Кой е този? — смая се Оуен.
— По-късно ще ти обясня. Наблюдавай го, докато се опитвам да го заблудя.
Монро свърна отново по друга пряка, после пак — завой след завой. Преследвачът обаче остана по петите им, прекосявайки покривите на цял жилищен комплекс. В един момент дори ги изпревари и спря. Оуен си представи как се прицелва в тях със същото оръжие със стрели, улучило мъжа от „Абстерго“.
— Внимавай! — извика той на Монро.
— Виждам го. Дръж се.
Със свистящи гуми Монро взе рязък завой и Оуен едва не изхвръкна от седалката. После мотоциклетът пое в обратната посока към знака за магистрален изход.
— Тук ли ще го изпреварим? — попита Оуен.
— Струва си да пробваме.
Монро се вля в магистралата, натисна здраво газта и за миг предната гума се отлепи от земята. Оуен продължаваше да следи светлата фигура, която постепенно изостана зад тях, смали се и най-сетне угасна.
Паразитният сигнал изгубен — обяви компютърният глас.
— Провървя ни — каза Монро. — Добре че нямаше колела.
— Кой беше той? — попита Оуен.
— По-късно ще ти обясня — повтори Монро.
— Обясни ми сега! — настоя Оуен.
Монро въздъхна.
— Асасин е. Вече не сме в безопасност.
Оуен едва не се разкикоти при мисълта, че го преследва убиец. После обаче си спомни стрелата във врата на мъжа от „Абстерго“.
— А Хавиер? — попита той.
— Отиваме при него.
— Къде?
— Ще видиш.
Оуен реши да замълчи и да насочи вниманието си към пътя. Не след дълго Монро свърна по околовръстното шосе, описа широка дъга около града и се спусна към доковете. Подминаха рафинерия и навлязоха в зона с внушителни складове, подобна на индустриалния парк в отсрещния край на града. Този изглеждаше по-поддържан и по-обитаем. По това време на денонощието обаче пустееше.
Монро изключи фаровете на мотоциклета и спря пред по-малка постройка, сгушена между две по-големи. Извади дистанционно и отвори механична ролетна врата. Мина през тъмната и сякаш бездънна пролука и затвори вратата след тях, потапяйки ги в почти непрогледен мрак. Изключи двигателя на мотоциклета и слезе. Даде знак на Оуен да почака и в същия момент визьорът на каската угасна.
Монро изчезна в тъмнината. След секунда на тавана светна лампа и обля помещението в студена флуоресцентна светлина. Складът бе просторен и празен, като изключим стария автобус със системата „Анимус“, паркиран наблизо. Монро се връщаше към мотоциклета, стиснал каската си в ръка. Оуен свали своята и се смъкна от седалката. Отблизо и на светло мотоциклетът приличаше по-скоро на въздушна, отколкото на сухоземна машина — с аеродинамична форма, предназначена за невидимо придвижване. Оуен бе карал спортни мотоциклети с баща си, но този беше съвсем различен.
— Доста хайтек машина — отбеляза той и остави каската върху седалката. — „Абстерго“ сигурно ще я одобрят.