Шон наистина не се бе замислил за това и замълча смутено.
— Е, аз ще участвам — каза Хавиер.
— Аз също — додаде Оуен.
— И аз — каза Наталия.
Останаха само Грейс и брат й. Дейвид вече бе изразил желание да участва, но Шон беше сигурен, че няма да го направи без сестра си. Дейвид я погледна, а тя обходи с очи групата и най-сетне погледна пак към малкия си брат. Накрая се обърна към Монро:
— Сигурен ли си, че ще се получи? Само това ме интересува. В момента сме в опасност. Откъде знаеш, че така ще се спасим?
— По-сигурно е, отколкото да бездействаме — отвърна Монро. — Ако намерим първи Райската частица и успея да я скрия, генетичната ви памет вече няма да съдържа отговора. Ще ви оставят на мира.
Шон забеляза как изопнатите рамене на Грейс се поотпускат и тя сякаш отстъпи.
— Добре — кимна. — Ще участваме.
— Хайде тогава! — махна с ръка Монро. — Не бива да се бавим. „Анимус“ е ей там — посочи към друг осветен остров сред тъмната стая, пълен с компютри и оборудване.
Другите станаха и тръгнаха към него. Шон трябваше да се измъкне на заден ход с количката, за да заобиколи канапетата и холограмната маса. Заседна за момент и стисна ядно зъби, защото това не му се беше случвало отдавна.
Оуен пристъпи към него.
— Да те бутна ли?
— Няма нужда — отвърна Шон по-остро, отколкото възнамеряваше, макар че тонът отразяваше раздразнението му.
Бяха минали две години от злополуката, но той все още не знаеше кога и дали отчаянието и гневът ще отшумят. Може би щяха да продължат да кипят у него, докато някой ден натрупаната ярост го взриви отвътре. Искаше му се поне да се научи как да приема опитите на другите да му помагат — заради тях и заради самия себе си.
Оуен кимна.
— Добре.
Отдалечи се, но Шон забеляза, че нарочно върви по-бавно, та да е близо до него, и това още повече го подразни.
Когато Шон най-сетне стигна до групата, децата бяха скупчени около „Анимус“ — Монро явно бе изнесъл системата от автобуса и я беше преместил тук. Главният терминал стоеше в центъра на кръг от столове, чиито високи облегалки бяха обърнати навътре към оста на образувалото се колело.
Монро кимна към тях.
— Настанете се удобно, където пожелаете.
— Няма ли да се повтори същата грешка? — поинтересува се Хавиер. — Какво ще стане, ако системата пак алармира „Абстерго“?
Шон погледна момчето — Хавиер май щеше да се окаже по-умен, отколкото бе предположил.
— Няма начин. Този път съм я изолирал по-сигурно, отколкото в автобуса — обясни Монро. — Тук сме в безопасност.
Шон се изтъркаля до един от столовете и застопори инвалидната количка. Подпря се на ръкохватките, надигна се и седна на стола.
— Леле! Много си силен — отбеляза Хавиер.
— Не. Въпрос на техника е — сви рамене Шон.
Но още от малък бе силен. Треньорите му често го повтаряха преди инцидента. От кръста нагоре силата му се бе запазила, ала краката му бяха само кожа и кости. Шон се извъртя и хвана краката си един по един, за да ги намести върху стъпенката. После се облегна назад и щеше да се почувства удобно, ако не усещаше вълнението, надигащо се у него. Спомни си тръпката при първото влизане в „Анимус“. Предшественикът му беше най-обикновен ирландски фермер и това вероятно не би било интересна симулация за никого другиго. Шон обаче ходеше из ечемичените ниви на предшественика си. От зори до мрак работеше на полето и това беше достатъчно.
— В общи линии знаете какво да очаквате — подхвана Монро. — Но само малцина са участвали в споделена симулация. Първо, не може да общувате помежду си, защото ще се десинхронизирате. Ако пробвате да се откриете или кажете нещо, което предшественикът ви не би казал, ще прекратите симулацията. Ясно ли е?
Всички потвърдиха, че са разбрали.
Монро обходи кръга, помагайки им да се включат към системата.
— Райската частица е нещо като кама — продължи той. — Не я видяхме добре в Мексико, но явно е с необичаен дизайн. Отваряйте си очите на четири.
Подаде каска на Шон, той я сложи върху главата си и потъна в тъмнина. Няколко минути по-късно всички бяха готови и Шон чу Монро да застава пред контролното табло на „Анимус“.
Чувате ли ме всички? — прозвуча гласът му в каската.