— Аз съм певица — каза Наталия, застанала близо до него в красивата си рокля. — Оперна певица.
Зад възхищението на Томи Шон съзнаваше, че говори Наталия, а в гласа й се долавя страх. Беше очевидно, че е срамежлива — откакто се запознаха, Шон я бе чул да изрича може би дванайсетина думи — и вероятно я плашеше именно мисълта за сцената.
Готови сме — каза Монро. — Включвам симулацията на три. Подгответе се. Наборните метежи са отприщили ад на земята.
8.
Наталия се взря в огледалото. Беше сама в гримьорната, но лицето, което я гледаше, не бе нейното. Младата жена, чийто амбициозен ум и воля се бореха да надделеят над дублиращото съзнание на Наталия, имаше черна коса, искряща в топлата светлина на газовите лампи в стаята. Големите й очи бяха обрамчени с тежък грим. Носеше алена рокля, която Наталия смътно си спомняше, че е купена от Париж срещу сума, зашеметяваща, ако се приравни към инфлацията.
И беше оперна певица. При това не каква да е. Тя бе Аделина Пати — детето чудо, качило се на сцената на седем години. Сега, на двайсет, вече бе обиколила САЩ, Европа и Русия. Предишната година Ейбрахам Линкълн лично я бе поканил в Белия дом да пее за него и за съпругата му Мери Тод.
Някой почука леко по вратата.
— Мадмоазел?
Наталия се оттегли зад кулисите, оставяйки Аделина да поеме сцената.
— Да?
— Безпокои ви Уилям — отговори мъжки глас. — Нося ви парите, мадмоазел. Може ли да вляза?
— Да — отговори Аделина.
Вратата се отвори и мениджърът на „Ниблос Гардън“ влезе в гримьорната. Беше нисък и някак овален по средата, но никъде другаде. Носеше малък кожен куфар. Остави го на пода до нея.
— Извинете ме, ако ви изглежда грубо, че ви занимавам с това. Ако агентът ви не се бе разболял толкова ненадейно…
— Благодаря, сър — прекъсна го Аделина. — Не са необходими извинения. Цялата сума ли донесохте? — Тя се приведе, вдигна куфарчето за дръжките и прецени, че тежи по-малко от осем килограма; при настоящата пазарна цена на златото би трябвало да тежи десет. — Не е цялата.
Уилям извади носна кърпичка от джоба си и си избърса челото.
— За съжаление, госпожице Пати, не е. Донесох ви четири хиляди в злато, а останалите хиляда ще ви платим след продажбата на билетите за спектакъла.
— Мисля, че условията са записани ясно в договора ми — каза Аделина.
— Да, съвършено ясно — съгласи се мъжът.
— Пет хиляди в злато. Плащане в аванс. Цялата сума. Или няма да изляза на сцената.
— Да, разбира се. — Уилям отново изтри челото си. — Надявах се…
— Какво? Да направя изключение?
— Да… да. — Уилям бе свел поглед към пода и очевидно го бе закотвил там. Аделина разбра, че няма да успее да излезе сам от смута, в който е изпаднал.
— Ето какво ще направим, Уилям. Може би си забелязал, че още не съм се обула. Ще си сложа обувките само ако условията в договора ми са изпълнени. Слез долу, виж колко пари са се събрали от продажбата на билети и донеси остатъка от дължимото. Ще направя обаче изключение за теб.
Уилям вдигна глава.
— Наистина ли?
— Ще приема плащане в брой вместо в злато.
Той сведе отново очи и после кимна.
— Да, мадмоазел.
Поклони се леко и излезе от стаята. Аделина отново остана сама.
Наталия надникна иззад завесата на съзнанието си, възхитена от силата и волята на Аделина. Наталия също притежаваше увереност, но рядко я показваше. Мнозина решаваха, че е срамежлива, но това всъщност не бе вярно. Не се страхуваше, нито се притесняваше от другите. Предпочиташе да се определя като сдържана. В това отношение Аделина Пати не приличаше никак на нея. И макар да знаеше, че в действителност няма да се изправи на сцената и да пее пред публика, Наталия се страхуваше от симулираното преживяване и се надяваше Уилям да не се върне с остатъка от парите.
Интересно — каза Монро.
— Какво? — попита Наталия.
Аделина Пати се е омъжвала три пъти, но се води, че няма деца.
— Е, щом ми е прапрабаба, сигурно е имала.
Имала е няколко любовни афери. Може би е родила тайно.
— Три брака? Афери? — Наталия поклати глава. — Наистина е живяла по свой начин.
Така изглежда.
Няколко секунди по-късно Уилям почука на вратата и Наталия се скри отново зад кулисите.
— Влез! — извика Аделина.