— Не се съмнявам. Но бих предпочел мениджърът ви да е с вас.
— Аз не бих желала да е тук, а и вие едва ли искате да се разболеете.
Уилям се усмихна и кимна неохотно.
— Добре.
— Лека нощ — пожела му Аделина. — Залата ви наистина е чудесна и се надявам скоро пак да пея тук.
— И аз — каза Уилям и нареди на кочияша да я откара до хотел „Пето авеню“, където бе отседнала.
Нощта не беше донесла разхлада от юлската горещина, но поне въздухът в Ню Йорк бе по-чист от опушената пелена, задушаваща дома на Аделина в Лондон. Тя очакваше с нетърпение турнето в края на месеца сред приятната свежест на германските градове Манхайм и Франкфурт.
Файтонът пое по Бродуей Стрийт, където все още цареше необичайно оживление, макар да минаваше полунощ. Аделина не хареса вида на мъжете по улицата. Приличаха на главорези и експерти по размирици, членове на уличните банди, властващи във Файв Пойнт и Бауъри. Те сновяха целеустремено напред-назад и Аделина се почуди каква ли цел преследват.
Наталия обаче знаеше. Метежите бяха неизбежни. Водачите на бандите вероятно крояха планове дори в момента. А Аделина бе сама във файтона в два след полунощ и с куфарче, пълно с четири хиляди долара в злато и още хиляда в брой. Когато Наталия влезе за пръв път в „Анимус“, не я дебнеше никаква опасност — бе преживяла пристигането на баба си в Америка и радостта й, примесена с тревога, от досега с Новия свят. Сега обаче ситуацията бе съвсем различна. Прииска й се някак си да предупреди Аделина, но след като подминаха дванайсетина пресечки и Юниън Скуеър, каретата спря. Наталия едва се удържа да не изкрещи на Аделина да побегне.
— Кочияш! — подвикна Аделина. — Защо спря?
Кочияшът обаче не отговори. През прозореца на каретата надникна мъж.
— Добра вечер, госпожице — каза той.
— Кочияш! — извика отново Аделина, но осъзна, че каретата е спряла неслучайно.
Тя се пресегна да заключи вратата, но мъжът я изпревари и я отвори рязко. Очите му зашариха вътре и откриха куфарчето. Той посегна да го грабне, но Аделина хвана дръжките и двамата го задърпаха напред-назад, ръмжейки и ругаейки. Мъжът облегна крак върху външната рамка на вратата, Аделина се подпря отвътре. Наталия се изуми от силата й.
— Кротко! Искам само чантата — каза мъжът.
— Помощ! — изкрещя Аделина. — Помощ!
Мъжът се приведе през вратата, за да хване по-добре куфарчето. Аделина се отдръпна назад и успя да го ритне по лицето със свободния си крак. Мъжът простена и се отдръпна; от носа му шурна кръв и се стече по устата и брадичката му. Той пусна дръжките на куфарчето и по лицето му се изписа гняв. Злостно озъбен, мъжът нахлу в каретата.
Наталия не искаше симулацията да продължава. Не бе съгласна да преживява това.
— Пусни ме навън! — извикаха едновременно Наталия и Аделина.
9.
Грейс стоеше до стената на трапезария; до масата пред нея седяха четирима мъже, а бюфетът вдясно бе отрупан с храна. Дейвид стоеше от другата страна на бюфета и я наблюдаваше с абсурдните очи на стар белокос мъж. Абсурдни, защото при мисълта, че й е баща, я напушваше смях. Брат й бе толкова доверчив и наивен, но тя го обичаше заради това и бдеше над него, защото не искаше светът да го промени.
— Всичко наред ли е, Илайза? — попита най-едрият от мъжете до масата.
Тежеше сигурно сто и трийсет, дори сто и петдесет килограма и макар на младини част от тях да са били мускули, в момента повечето не бяха. Той и другите мъже се взираха в нея. Всички носеха костюми от три части, от джобовете им се проточваха изящно изработени верижки на часовници, а по ръкавелите и реверите им блестяха бижута.
— Добре съм — отвърна Грейс.
Мъжете сключиха вежди, а единият й се намръщи. Грейс усети как симулацията я отхвърля, все едно я изтикват от вагон на метрото, а светът отминава размазан нататък. Погледна към Дейвид. Ококорените му очи я умоляваха да направи нещо, да каже нещо, но да е каквото трябва.
Грейс мразеше тази част от „Анимус“. Мразеше да преотстъпва контрола над съзнанието си — единственото й недосегаемо притежание. Умът беше нейният дворец, нейният храм и градина. Сега обаче някой друг се опитваше да нахълта в него, пришълец, катерещ се по стените, за да се настани вътре.
— Илайза, какво ти става? — попита едрият мъж.
— Нищо — отговори Грейс; тя му беше слугиня и тази мисъл я отвращаваше — вероятно очакваше да го нарича „сър“, да прави реверанси и тям подобни.