— Сигурно е от жегата, господин Туид — намеси се Дейвид, но Грейс разбра, че всъщност вече не е Дейвид. Очите му изглеждаха някак състарени и в тях се четеше друга тревога. — Ако е необходимо да си полегне, сър, аз ще ви сервирам.
Симулацията се замъгли още повече и Грейс усети как вратите й всеки момент ще се захлопнат пред лицето й.
Едрият мъж погледна към нея.
— Искаш ли да си починеш?
Нашественическото съзнание се бореше отчаяно да влезе в нейното. Ако не отвореше вратата да го пусне, щеше да изскочи от симулацията и Дейвид да остане сам. Не би го позволила за нищо на света. Грейс стисна зъби, изпълнена с омраза към Монро, задето я принуждава да прави това, и дръпна резетата, залостили ума й.
Илайза се втурна вътре — нежно момиче, изгубило майка си на осем, чийто баща го обичаше и от девет години се грижеше сам за него, служейки същевременно на господин Туид. Илайза бе готова на всичко за баща си и никога не би го разочаровала.
— Много съжалявам, господин Туид — извини се тя с лек реверанс. — Отнесох се за момент. Сигурно е от жегата. Простете ми, сър.
— Няма нищо, няма нищо — каза господин Туид, отпуснал грамадните си длани върху шкембето. — Добре ли си сега?
— Напълно — кимна Илайза. — Мина ми.
— Сервирай ми тогава още патица — подкани я господин Туид.
— Веднага, сър.
Илайза се обърна към бюфета с изобилието от ястия. Освен патицата, имаше стриди, печено крехко говеждо, шунка със сос от шампанско и момици. Тя взе подноса с патицата и го занесе до господин Туид. Той си напълни чинията и после Илайза обиколи с подноса гостите му.
— Шефе, готвачката ти е добра като Ранхофър — отбеляза господин Конъли — набит мъж с четвъртита глава.
— И още как! — отвърна господин Туид. — Изпратих я да се обучава при Делмонико. И не ме наричай „шефе“.
— Прозвището ми харесва — вметна господин Хол и очите зад пенснето му блеснаха, а под елегантната му брада трепна лека усмивка. — Шеф Туид. Отива ти.
— Да видим дали ще ти се лепне — каза господин Суини с мимика, която накриви дебелия му, широк мустак.
— Все едно — сви рамене господин Туид. — Приемам хората от този град каквито са и нека ме наричат както им щукне. Тук обаче съм Туид или Бил, ясно? — Господин Туид се облегна назад. — Или Великият вожд — добави и предизвика кикот у сътрапезниците си. — Жалко, че генерал Санфорд не успя да дойде. Увери ме обаче, че утре ще ни съдейства.
— Ще задържи войниците? — попита господин Суини.
Господин Туид кимна.
Илайза и баща й обслужваха гостите още около час, докато храната свърши, повечето погълната от господин Туид, и виното се изчерпа, повечето изпито от другите.
— Джентълмени — каза господин Туид, — вечерята беше чудесна, но преди да се разделим, трябва да обсъдим важни въпроси, а съпругата ми ясно подчерта, че ме очаква у дома преди зазоряване. Да се преместим ли в библиотеката?
Гостите кимнаха и станаха. Излязоха като под строй от трапезарията в главното преддверие и след секунди затворената врата на библиотеката заглуши гласовете им.
— Да разчистим съсипията — каза бащата на Илайза. — После ще видим какво ни е сготвила Маргарет в кухнята.
— Иска ми се господин Туид да наеме още прислужници — подхвърли Илайза, трупайки сребърните подноси един върху друг.
Къщата от червеникавокафяв камък не бе голяма, но двама камериери, готвачка и кухненски прислужник не стигаха. А и Илайза не искаше вечно да чисти дома на господин Туид. Искаше да постигне повече, както бяха направили други чернокожи мъже и жени. Може би да отвори магазин или ресторант…
— Няма смисъл да наема персонал — отбеляза баща й. — Господин Туид почти не идва тук. Ако не използваше къщата за срещи с приближените си, съмнявам се, че щеше да държи и нас. Бъди благодарна. Можеше да е далеч по-зле. Мнозина…
Той не довърши, но Илайза знаеше какво има предвид. В Ню Йорк и Бруклин беше пълно с ирландци и германци и нямаше достатъчно работа. Чернокожите бяха конкуренти и градът не искаше още освободени роби да прииждат от Юга, търсейки работа. Затова се носеха слухове за съюзяване с бунтовниците. По същата причина демократите симпатизираха на Конфедерацията и искаха Съюзът да понесе загуба.
Тези мисли предизвикаха у Грейс гняв и безпомощност, както спомените на прабаба й за местата „единствено за бели“. Това не бе правилно, но беше безсилна да стори каквото и да било. Тя погледна към купчината чинии в ръцете си и се стъписа как се повтаря историята от предишното й влизане в „Анимус“, когато прапрабаба й чистеше къщите на богати бели жени. В момента Грейс имаше чувството, че поколения наред предшествениците й са разнасяли само мръсни чинии.