Ала не бяха прави. Нито те, нито съдията и съдебните заседатели.
Оуен се тръсна върху стола до бюрото, където стоеше компютърът му, и събори кулата от празни бутилки от кока-кола до монитора. Разчиташе на Хавиер да провери дали технологията е безопасна, но задачата се падаше на него, в случай че приятелят му не се появи. Перна клавиатурата да съживи компютъра и проведе онлайн проучване за „Абстерго Индъстрис“, за безумно скъпите игрални конзоли „Анимус“ и нещо, наречено „Хеликс“. Статиите обаче бяха напудрена корпоративна пропаганда, излъскана до блясък от специалистите по връзки с обществеността, за да не казва нищо. Откри малко повече из чатовете — предимно предупреждения и параноично бръщолевене в какви глобални конспирации е замесен „Абстерго“. Но кой международен конгломерат не включва конспирация? Струваше му се, че такова е естеството на играта.
След още няколко безплодни опита за търсене чу как майка му се връща вкъщи от копирния център — входната врата се отвори, приглушеният й глас размени две-три думи с баба му в дневната и след секунди на вратата му се почука.
Оуен изключи браузъра.
— Влез.
Бравата изтрака.
— Заключено е.
— О, извинявай. — Оуен скочи от стола и отвори вратата.
— Забравих.
— Всичко наред ли е?
Майка му стоеше в коридора, облечена в синьо униформено поло, с вързана назад коса и сякаш няколко посребрели косъмчета повече от вчера.
— Да. Защо? — попита Оуен.
— Баба ти спомена, че си говорил с дядо си.
Оуен сви рамене.
— Нищо по-различно от преди. Едно и също всяка седмица.
— Видял е Хавиер и май се е изнервил.
Оуен подбели очи.
— Хавиер не е в банда.
— Добре. — Майка му вдигна длани, осеяни с къси червени драскотини от хартия. — Щом казваш. Добре е обаче, че баба ти и дядо ти се безпокоят.
— Нима?
— Да. Означава, че са загрижени за теб.
Оуен се отдалечи от отворената врата и се просна по гръб върху леглото си, скръстил ръце зад главата.
— Не бих го нарекъл така.
Майка му влезе в стаята.
— А как?
— Загрижени са да не обера някоя банка като татко.
Майка му отметна глава, сякаш се е блъснала в невидима стена.
— Не говори така.
— Но те си мислят точно това.
— Нямах това предвид. Просто… не говори така.
— Защо? Ти също мислиш като тях. Или поне вече не отричаш, когато повдигнат въпроса.
— Оуен, моля те. Не мога…
Тя погледна към вратата.
— Както и да е. — Той затвори очи. — Все едно.
Майка му пристъпи от крак на крак, после тръгна към вратата, лавирайки между разхвърляните по пода дрехи. Настъпи няколко опаковки от храна и най-сетне затвори вратата след себе си.
По-късно през нощта — след като се навечеряха и измиха чиниите — Оуен я чу как си ляга в стаята до неговата. После и дядо му мина по коридора с тежка стъпка. След още два часа баба му изключи смеха и саксофоните, озвучаващи късното й телевизионно шоу, и си легна. Тогава Оуен стана, надяна суичър с качулка и излезе крадешком от стаята си. Предната врата скърцаше, затова мина отзад и се погрижи рамката с мрежата да не се затръшне зад него.
Нощта беше хладна; вятърът разнасяше вестници по улицата. Дядо му и баба му поддържаха двора и къщата си изрядни като за пощенска картичка, ала мнозина от съседите им бяха немарливи. Онези, които поливаха моравите си, имаха предимно плевели. Онези, които не ги поливаха, имаха пръст. Тротоарът се бе напукал и хлътнал още преди Оуен да заживее тук, но никой не го поправяше, и всеки, който не познаваше топографията, би се препънал в тъмното.
Наложи се да тича, за да хване последния автобус от близката спирка, но успя и не след дълго се взираше през отражението си в стъклото към улиците отвън, водещи до адреса, даден му от Монро. Всъщност не беше точно адрес, а по-скоро място край заводи и складове в периферията на града. Смени два автобуса — за щастие линии, движещи се през цялата нощ — и после вървя пешком цяла миля край блокове, нашарени с графити и тъмни, зарешетени витрини на магазини.
Индустриалният парк, където най-после стигна, изглеждаше безлюден — с врати, залостени с катинари, счупени прозорци и бурени, задушаващи тесните пространства между сградите. Малкото улични лампи хвърляха върху земята жълтеникави петна с цвят на повръщано. Оуен тъкмо започваше да се чуди дали Монро не му е изиграл номер, когато най-сетне видя автобуса, паркиран в сенките.