— Чувам, че били нужни петима да смажат фанте от Бродуейския отряд. — Водачът на бандитите надяна бокс с пирони. — Обзалагам се, че ние тримата сме достатъчно.
— Ще се разорите, момчета — предупреди ги Томи и приклекна.
Тримата го нападнаха едновременно. Той отбягна атаката на мъжа със секирата, бухалката му описа широка дъга и халоса двамината други с един замах — единия по ръката, другия по ребрата. Докато се превиваха, Томи заби юмрук в устата на бандита със секирата, трошейки зъби. Мъжът се срина на земята, но другите налетяха отново.
Томи отскочи от бокса, но получи удар по рамото с бухалката, който го разтърси, без да нанесе сериозни поражения. В отговор развъртя своята бухалка, счупи оръжието на противника и осакати ръката му. После се обърна към втория и го прасна по дланта, въоръжена с бокса. Смъртоносните пирони се вбиха в костите на собственика си. Стенейки, двамата мъже се проснаха на земята.
— Внимавай! — извика жената.
Томи се извъртя рязко точно когато мъжът с разбитата уста понечи да хвърли секирата по него. Преди оръжието да излети от ръката на бандита обаче, жената от каретата го халоса по главата с възтежък кожен куфар. Главата му се блъсна в бордюра и той не помръдна повече.
Кочияшът, несъмнено стъписан от обрата на събитията, шибна конете с камшика и се отдалечи в галоп по Бродуей.
— Какво има в куфарчето? — заинтригува се Томи.
— Няколко килограма злато — отговори задъхана жената — красавица и изненадващо дребничка с оглед на зашеметяващия удар, който току-що бе нанесла. — За щастие златото тежи — усмихна се тя.
— Сериозно? — удиви се Томи. — Разхождаш се по улиците с няколко килограма злато? По това време? Без придружител?
— Защо? — попита тя. — Намекваш, че аз съм виновна, задето ме нападнаха?
— Не, но изглежда…
— Изглежда си склонен да обвиниш жертвата вместо престъпника. Все едно да хулиш термометъра за ужасната жега, което е доста любопитен възглед за полицай.
Томи отвори уста, после я затвори и се пребори с напушилия го смях.
— Навярно си права.
— Права съм, разбира се — отсече тя.
— Мисля обаче, че разговорът ни трябва да продължи другаде. — Той подритна един от стенещите бандити с върха на обувката си. — Позволи ми да те изпратя до къщи.
— Няма ли да ги арестуваш?
— Съдията няма да ги научи на нещо по-ценно от урока, който им дадох току-що.
Тя кимна.
— Добре. Тогава ще ти бъда благодарна, ако ме изпратиш. Нали не си ранен?
— Само две-три синини. — Той взе куфарчето със златото.
— Кажи ми адреса.
— Хотел „Пето авеню“. Недалеч оттук всъщност.
Томи я подкани с махване да тръгва. Поеха един до друг по Бродуей; с внушителната си фигура той буквално се извисяваше над крехката си спътница.
— Изглеждаш ми позната — отбеляза Томи. — Но не знам защо.
— О, от време на време лицето ми се появява на афиши.
Лицето й определено бе достатъчно красиво за плакат, но той се почуди защо ли я рекламират. После се сети.
— О, да! Ти си певица!
Тя кимна.
— Ще ми кажеш ли името си?
— Аделина Пати. А твоето?
— Томи Грейлинг. На твоите услуги.
— Очевидно — каза тя. — Но се питам дали се отнася за всичко?
Кокетството в гласа й сгорещи лицето му. Той вдигна кожения куфар.
— Госпожице Пати, винаги ли носиш няколко килограма злато?
— Само когато ми плащат за представление.
— Пяла си тази вечер? Къде? — попита Томи.
— В „Нибло“.
Място за богаташи, което братът на Томи и съпругата му посещаваха понякога. Томи бе гледал един-единствен спектакъл, и то в „Боуъри“ — кървава мелодрама, която не му бе допаднала особено.
— Хотел „Метрополитън“ е точно до „Нибло“. Защо реши да отседнеш тук?
— Хотел „Пето авеню“ е по-изискан — отвърна тя. — Знаеш ли, че има вертикална въжена линия?
— Моля?
— Асансьор — уточни тя. — Движи се с пара. Изкачва те от приземния етаж до последния. А и Джени Линд отсяда в „Пето авеню“.
— Коя е Джени Линд?