Аделина и Томи вървяха с часове, прекосявайки отново и отново алеите в парка.
Когато първата розовина на утрото обля дърветата и сградите на изток, госпожица Пати каза, че е изморена, и седна на пейка. Сложи длан върху мястото до себе си.
— Ела. Седни до мен.
Томи кимна, остави куфарчето на земята и попита:
— Прости ми, ако въпросът ми прозвучи грубо, но за всяко представление ли ти плащат толкова?
— Винаги — отговори тя. — Без изключение.
— Колко има вътре?
— Четири хиляди долара в злато — призна тя без колебание. — И хиляда в брой.
Томи погледна към куфарчето.
— Това е…
Той поклати глава. В куфарчето имаше повече, отколкото бе спечелил през цялата си служба в армията, и това му изглеждаше и правилно, и неправилно.
— Браво на теб! — каза той.
Тя сбърчи чело и нощните сенки на дърветата разкривиха лицето й.
— Няма да се извинявам за това.
— Не искам да се извиняваш.
— Неодобрението ти е съвсем очевидно.
— Неодобрението ми не е насочено към теб, а към хората — поклати глава той. — Имаш право да вземаш колкото са готови да ти дадат.
Лицето й се отпусна.
— Не си ме чувал как пея. — Тя приглади роклята си над скута. — Но разбирам какво искаш да кажеш. Убеждавам се, че музиката ми оставя следа. — Погледна към крака му. — Но един куршум струва няколко пенита, а оставя далеч по-сериозна следа от всичките ми песни, взети заедно.
— Винаги е по-евтино да разрушиш нещо.
— Какво е войната? — попита тя. — Искам да знам.
Откровеността и непринудеността й възхитиха Томи.
Въпросът й прозвуча честно и искрено, макар че наивността му го затрудни да намери отговор.
— Постъпих в Четиринайсети полк в Бруклин. Участвах в първата битка при Бул Рън. Бунтовниците бяха заели позиция на възвишение, наречено Спринг Хил. Заповядаха ни да го завземем. Те обаче се бяха окопали добре и имаха повече пушки. Нападахме няколко пъти и претърпяхме тежки загуби. Гаубиците им ни разкъсваха на парчета. — Томи замълча за миг, за да не потъне в спомена за касапницата. Прочисти гърло. — Имаше един хълм… Хенри Хил. По името на семейството, което живееше там. Мъжът беше лекар, мисля. Починал, но вдовицата му още живееше в къщата им на хълма — точно в центъра на полесражението. Беше на около осемдесет. Болна, прикована на легло.
Госпожица Пати закри уста с длан.
— Била е в къщата?
Томи кимна.
— Капитанът на една от батареите ни, Рикетс, си въобрази, че стрелят по нас от къщата. Обсипа я с гранати. Госпожа Хенри… — Той пак замълча, несигурен дали да продължи нататък.
Аделина обаче сложи дребничката си, топла длан върху неговата и я стисна.
— Разкажи ми, моля те.
— Ами… раниха я тежко. Помня, че единият й крак бе почти откъснат. Умря по-късно през същия ден. В къщата й нямаше войници на Конфедерацията. Тя беше просто самотна стара вдовица. А ние я убихме. — Гласът на Томи одрезгавя и черупката, побрала разкаянието му, едва не се разпука. — Такава е войната, госпожице Аделина. Мога да отговоря на въпроса ти само с тази история и безброй други като нея. Думата звучи величествено, но войната всъщност е малко нещо и всеки живот и всяка смърт имат значение.
Само щурците запълниха последвалата тишина.
— Благодаря ти, че ми разказа — прошепна най-сетне Аделина и погледна към кожения куфар. — Какво би направил с парите в него?
Томи не искаше да отговаря. Подозираше, че ще понечи да му го даде, трогната от откровението му и изпълнена със състрадание към сънародниците си. Но той не й разказа историята заради това — не искаше да пробужда нито чувство за дълг, нито съжаление.
— Бих ги проиграл на карти — каза той.
— Не би — възрази тя. — Отговори ми честно, моля те.
— Честно ли? — Той се помести на пейката. — Мнозина от другарите ми, с които се върнах, са в по-лошо състояние от мен. Изгубиха крак, ръка или и двете. Не могат да работят и семействата им гладуват. Някои са на ръба на отчаянието. Бих им помогнал с тези пари.