Не приличаше на превозните средства, с които бе стигнал дотук. Този автобус беше стар, с гуми с обемисти калници, а между тях — издадена заоблена броня с широка ъгловата решетка. Моделът бе подходящ за сбирката на колекционер на класически автобуси, ако изобщо има такива хора. Беше боядисан в кафяво и със затъмнени прозорци, но някак си не изглеждаше запуснат като всичко наоколо.
Зад него по чакъла изхрущяха стъпки и Оуен се обърна рязко.
— Спокойно — каза Хавиер. — Аз съм.
Носеше бяло яке с качулка и ръцете му бяха напъхани дълбоко в джобовете.
Оуен въздъхна звучно.
— Дойде, а?
— Помислих — отвърна Хавиер.
— Благодаря. — Оуен кимна към автобуса. — Това е.
— Сигурен ли си, че искаш да човъркаш в генетичния си код? — попита Хавиер. — В мозъка си?
— Да. Искам да разбера. А и други деца са го правили.
— Чух. И Монро ти каза, че това ще сработи?
— Нямахме време да го обсъждаме. Каза ми просто да дойда тук.
Хавиер сви рамене.
— Да разберем тогава.
2.
Оуен приближи до предната врата на автобуса и почука с кокалчетата на пръстите си. Пъхна ръце в джобовете си, докато с Хавиер чакаха да им отворят. Вратата най-после зейна с проскърцване и студена светлина, синя като хотелски басейн, се разля около силует, очертан зад нея.
— Радвам се, че успя, Оуен — каза Монро с дълбок и резониращ глас, все едно някой потупва струни на бас китара. — Виждам, че си довел приятел. Влизайте.
Той се обърна и изчезна навътре. Всички в училището познаваха Монро — компютърния спец. Почти всички го харесваха, с изключение вероятно на неколцина учители. Оуен и Хавиер се качиха по тесните стълби и го последваха към дъното на автобуса.
Външният вид на возилото се отличаваше коренно от интериора — с изцяло обновена бяла облицовка, флуоресцентно осветление, редица компютърни монитори и мирис на сгорещена пластмаса и озон. Ергономичен тапициран стол заемаше задната част на автобуса. Монро бе застанал вляво от него. Носеше същите дрехи, с които някак си успяваше да се явява всеки ден на работа в училището: избелели джинси, кецове, трикотажна риза над концертна тениска с логото на група, непозната за Оуен; косата му стигаше до раменете и имаше козя брадичка. Оуен не можеше да каже със сигурност на колко години е. Подминал четиридесетте? Малко над петдесет?
— Хавиер, нали? — попита Монро, когато Хавиер изкачи стълбите зад Оуен.
— Откъде знаеш? — повдигна вежди Хавиер.
Монро щракна с пръсти и почука с показалец слепоочието си.
— Ейдетична памет, човече.
— Нещо като фотографска памет ли? — осведоми се Оуен.
— Не съвсем — обади се Хавиер зад гърба му. — Но това не обяснява откъде ме познаваш.
— Попълвам досиетата на учениците — уточни Монро. — Вероятно бих познал всяко дете от гимназията.
Отговорът явно не убеди Хавиер, който скръсти ръце и огледа автобуса:
— А какво е това?
— Това ли? — разпери ръце Монро. — Това сте вие.
— Леле! Колко дълбокоумно — отвърна с равен глас Хавиер.
— По-спокойно — каза Монро. — Имам предвид предназначението на техниката — да влезе в теб. В твоята ДНК — посочи Оуен.
— Да… именно — проточи Хавиер. — Какво си устроил тук? Не ми прилича на игралните конзоли „Анимус“, които видях в Мрежата.
Оуен оцени факта, че Хавиер се е поразровил, преди да дойде.
— Няма информация за този модел нито в магазините, нито онлайн — обясни Монро. — „Абстерго“ не я разгласява. Тази машина е разработена въз основа на първия „Анимус“. Модифицирах я значително обаче.
— Това, значи, е истинското нещо? — Хавиер пристъпи напред, внезапно заинтригуван.
— Как така „не я разгласява“? — попита Оуен, спомнил си колко малко резултати даде проучването му. — Искаш да кажеш, че е търговска тайна или нещо подобно?
— Нещо такова — кимна Монро. — „Абстерго“ представя „Анимус“ като инструмент за търсене. Или дори за развлечение. Много скъпо развлечение.
— А какво прави твоята машина? — поинтересува се Хавиер.
— Същото в основни линии — отговори Монро. — Взема ДНК проба, анализира я и отключва генетичната памет на предшествениците ви, складирана в нея. После създава симулации, в които участвате.