Дейвид не знаеше дали старият мъж ще успее да се добере до следващата пряка, камо ли до „Дупка в стената“. Той спря да се вслушва в съзнанието на Ейбрахам и започна да говори вместо него. И да ходи. Стана и пристъпи към улицата, но в същия момент симулацията се замъгли.
Какво става, Дейвид? — попита Монро.
— Съжалявам. Обърках се.
Дейвид се насили да се върне под статуята и да седне. Цялото му тяло бе изопнато от напрежение, но светът край него се проясни.
Така е по-добре. Симулацията се възстанови. Няма проблем — каза Монро.
Дейвид кимна, решен да се успокои и докато Ейбрахам стане и тръгне, да се вглъби в свои размишления.
— Още ли си там, Монро?
Да.
— Трудно е.
Защо?
— Не мога да променя историята им. Това, което са преживели, вече е минало.
Така е.
— Но сега имам чувството, че техният живот е и мой… и съм много ядосан.
За пръв път?
— Не знам. Досега баща ми и Грейс винаги са ме закриляли.
А сега се чувстваш уязвим, така ли?
— Може би — каза Дейвид, но в същия момент Ейбрахам заговори отново, настойчиво изисквайки внимание.
Той се изправи и тръгна, решен да открие Илайза дори костите му да станат на прах. Болката в коленете му бе нетърпима и Дейвид я усещаше, ала от разстояние, както му беше трудно да си припомни отшумяла болка, колкото и мъчителна да е била.
Куцукайки, Ейбрахам измина три пресечки по Четвърто авеню и после успя да се качи на благословен омнибус, пътуващ на юг. Превозното средство бе почти пълно и от всички страни измериха Ейбрахам с изпепеляващи погледи, но той сведе глава и се добра невредим до края на Бродуей Стрийт. Слезе на пряката с Пърл Стрийт и когато омнибусът се поотдалечи от бордюра, един от другите пътници — кльощаво тринайсетинагодишно момче — впи очи в неговите и прокара показалец по врата си.
Жестът порази Ейбрахам и смрази кръвта му, приковавайки го като вкаменен на тротоара дълго след като омнибусът изчезна от погледа му.
И децата ли щяха да участват в метежа? Каква надежда имаше в такъв град?
Ейбрахам чу призива на тъмното блато и с усилие на волята се обърна към чистата светлина на дъщеря си. Приведе рамене и продължи упорито напред по Довър Стрийт.
Почти всички клиенти на „Дупка в стената“ се бяха разотишли, но барът беше отворен. Гигантката, която въдворяваше ред в кръчмата, бе заела мястото на Кормак зад тезгяха. Когато Ейбрахам влезе, жената се намръщи и червената й коса сякаш пламна по-ярко.
— Пак ли ти? — попита тя и облегна юмруци върху бара, който простена страдалчески под тежестта й.
— Да. — Ейбрахам приближи до тезгяха, макар че този път не носеше писмо от господин Туид, което да го защити. — Моля за извинение, мадам, но…
— Както виждаш, нямам други бармани, които да ми вземеш — отсече тя.
— Не идвам за това.
— Не те изпраща Шефа с нова заповед?
— Не точно — отвърна Ейбрахам. — Дойдох обаче да потърся една от прислужниците му. Дъщеря ми Илайза.
— О, нея значи!
— Виждали сте я?
— Беше тук преди малко. Питаше къде си отишъл ти. — Жената се разкикоти и смехът й прозвуча като громолене на камъни, търкулнали се по склон. — Смешно, нали?
— Кажете ми, мадам, какво й отговорихте? — помоли Ейбрахам, на когото изобщо не му беше весело.
— Нямаше причина да я лъжа. Казах й какво знам. Ти донесе писмо на Кормак, той те отведе.
— И какво отговори тя?
— Май ми благодари. После й казах да се връща в къщата на господин Туид. Каквото трябва да направиш и ти.
Ейбрахам се надяваше Илайза да се е вслушала в съвета й. Ала имаше и друга възможност — да е тръгнала да търси Кормак. Ейбрахам обаче нямаше представа къде е отишъл Кормак, след като го повери на Хилавия Джо.
— Знаете ли къде е Кормак?
— Не, разбира се.
— Ясно — кимна Ейбрахам. — Благодаря ви. Бяхте много услужлива.
— Услужлива, а? — жената се разсмя отново. — Не го чувам често. Само когато обслужвам някого с питие или с юмруци.
Ейбрахам забеляза буркана с уши върху етажерката зад бара.
— Несъмнено им помагате да осъзнаят грешките си.
— Именно — съгласи се тя. — Аз съм свещеник. — Потупа бухалката, препасана на колана й. — А това е проповедта ми.