Илайза се подвоуми дали да извика лекар, но се отказа. Не искаше полиците да се намесят и да й попречат да намери баща си. Седна на алеята до непознатия и впи очи в него, за да е сигурна, че диша. Цял час го наблюдава, надявайки се никой да не ги открие, после още един, а сетне първите лъчи на слънцето обляха улицата с топлина, обещаваща зноен ден.
Непознатият се размърда.
— Хей! Събуди се! — побутна го Илайза.
Клепките му трепнаха и той простена.
— Чуваш ли ме? — попита Илайза.
Очите му се отвориха — твърде широко и явно разфокусирани. Приличаше на пияница, събудил се след тежка нощ.
— Коя… Коя си ти? — заекна той.
— Илайза. Моля те, кажи ми, че си Кормак.
Той поклати глава.
— Бих искал да го убия.
Значи Кормак беше другият, когото Илайза така или иначе не можеше да проследи по покривите. Вече знаеше обаче кой е непознатият.
— Ти си Вариус — каза тя.
По лицето му се изписа стъписване.
— Да. Я ми кажи пак коя си?
— Илайза. Кормак отведе баща ми някъде.
— Къде е Кормак? — попита Вариус.
Илайза подбели очи.
— Изчезна отдавна. Катереше се по стените. Като теб.
— Доста си наблюдателна, госпожице Илайза. — Вариус разтри глава. — Защо му е притрябвал баща ти?
— Не знам — каза тя, все още разколебана дали да се довери на непознатия. — Защо му е притрябвало на Кормак да стреля по теб?
Той замълча.
— Да речем, че сме… стари врагове.
Нито Кормак, нито той изглеждаха стари.
— Имаш ли представа къде е?
— Ще се опитам да го открия — отговори Вариус. — А ти ми кажи откъде знаеш името ми.
Илайза не продума — все още се двоумеше дали да му се довери.
Вариус затвори очи.
— Виж, Илайза. И двамата искаме едно и също. Кормак обаче е много опасен.
— А ти не си ли опасен?
— И аз съм опасен — призна той. — Вярно е. Но ако ми помогнеш, и аз ще ти помогна. Давам дума, че няма да ти причиня нищо лошо. Ти също не ме нарани, докато бях в безсъзнание.
— Само защото не знаех кой си.
— Е, сега знаеш. Но как научи името ми?
Илайза го изгледа изпитателно с присвити очи. Припомни си съдържанието на писмото и смисъла между редовете. Господин Туид и Кормак искаха да унищожат града и нацията, а този мъж, проснат на земята, беше техен враг, което значеше, че може да й стане приятел. Същевременно зрението на Илайза — същата способност, благодарение на която бе прочела писмото, й позволи да прозре и намеренията му. Тя долови със сигурност, че не й мисли злото и ще спази обещанието си.
— Прочетох нещо. Така разбрах как се казваш — призна Илайза.
— Къде го прочете?
— Писмо, написано от господин Туид.
— Туид? — попита Вариус, застанал внезапно нащрек. — Шефа Туид?
— Да — кимна Илайза. — Прислужница съм в къщата му. Той изпрати татко да занесе писмо на Кормак, а после Кормак е завел някъде баща ми.
— Прочела си писмото?
— Нещо такова. Видях следите от думите върху долния лист.
Настъпи мълчание.
— Имаш забележително зрение — отбеляза замислено Вариус.
Тя го огледа демонстративно от главата до петите.
— Докога смяташ да лежиш тук?
— Ще стана, но не мога сам. Отровата е обездвижила краката ми.
— Ще ти помогна.
Илайза се приведе към Вариус, за да я обгърне с ръка през врата и раменете. После се изправиха заедно, макар че краката едва го удържаха прав.
— Какво друго пишеше? — попита той.
— Първо, че си асасин, каквото и да значи това — отговори тя. — И търсиш нещо важно в хотела. Пишеше също, че метежите ще наклонят везните на войната.
— Надявам се да не стане така. — Вариус се облегна на Илайза, двамата изкуцукаха от алеята и излязоха на обляната от горещото слънце Ан Стрийт. — Пишеше ли още нещо?
— Да. Кормак да те обезвреди или да те убие и тази вечер да донесе каквото носиш в къщата на господин Туид.
— Тази вечер — кимна Вариус. — Значи има надежда.
— Надежда за какво?
— Да спасим страната.
Стигнаха до Бродуей Стрийт, насочиха се на север и видяха тълпата.
— О, не — прошепна Илайза.
— Започнало се е — каза Вариус.
На две пресечки по-надолу по Парк Роу Стрийт, където на малък площад се намираше сградата на „Ню Йорк Трибюн“, се бяха стълпили метежници. Стотици, навярно и хиляди блокираха улиците и железопътните релси. „Трибюн“ подкрепяше Линкълн и се обявяваше срещу робството, затова беше станал мишена на недоволните от мобилизацията и еманципацията. Върху каруца пред тълпата стоеше мъж в лек редингот и с панамска шапка; размахваше юмрук и крещеше нещо, но не чуваха думите му от мястото, където се намираха.