— Не бива да те виждат — каза Вариус, все още неспособен да се задържи прав без чужда помощ. — Днес не е безопасно за чернокожите.
— Къде да отидем?
— Някъде, където да се възстановя. Безполезен съм и за двама ни, докато не се изправя на крака.
Наблизо — на ъгъла на Ан Стрийт и Парк Роу — имаше отворена закусвалня с табела „Уиндъст“. Илайза помогна на Вариус да влезе и макар да се изненада малко от появата им — чернокожа прислужница и накуцващ бял мъж — салонният управител им посочи маса и им даде менюто. Бяха единствените двама клиенти засега. Илайза помогна на Вариус да седне и се настани срещу него.
— Добре ли сте, сър? — попита салонният управител.
— Ще се оправя след кратка почивка — каза Вариус.
— Страстите навън са доста нажежени — отбеляза управителят.
Вариус кимна.
— Протестират срещу мобилизацията, нали?
— И не само — уточни Вариус.
— Демократите определено не са любители на „Трибюн“ — посочи управителят. — Господин Грийли, редакторът на вестника, се храни често тук. Надявам се да не пострада.
— Ако му сече умът, вече сигурно е напуснал града — предположи Вариус.
Той си избра кафе и яйца по бенедиктински от менюто и настоя да донесат същото и на Илайза. Тя все още не бе осмислила докрай в какво положение е попаднала. Мъж, който се катери по гладки стени, бе отвел баща й незнайно къде, а тя беше помогнала на асасин да докрета до ресторант, където се канеха да закусят заедно.
Сервираха им храната и щом лапна първата хапка, Илайза осъзна колко е изгладняла и се зае сериозно с яйцата. Усещаше как Вариус я наблюдава, но се опитваше да не се смущава.
— Разкажи ми повече за умението си да виждаш — подтикна я той.
— Не знам какво друго да ти кажа. — Илайза остави вилицата и избърса уста със салфетката. — Понякога зървам нещо и разбирам, че е важно. Или виждам човек — като теб — и долавям дали намеренията му са добри, или лоши. Друг път, както с писмото, виждам следи от неща, сякаш са осветени.
— Баща ти притежава ли такова зрение?
— Не. Но казват, че съм го наследила от покойната си майка.
— Съжалявам. На колко беше, когато тя почина?
— На осем.
— Тя ли те научи как да виждаш?
— Не. — Илайза сбърчи чело. — Защо си толкова заинтригуван?
Той замълча. Лапна хапка и отпи от кафето.
— Щом не искаш да ми отговориш, кажи ми какво ти открадна Кормак.
Илайза не беше забравила, че Вариус е взел нещо много важно от „Астор Хаус“.
— Сложно е — поклати глава Вариус. — Може би… Вратата на ресторанта се отвори и вътре влезе възрастен джентълмен. Носеше износена бяла наметка като провинциален пастор, широка шапка, фермерски ботуши и очила, кацнали на върха на носа му.
— Господин Грийли! — възкликна салонният управител. — Добре ли сте?
— Доколкото е възможно — отговори господин Грийли. Това, значи, бе редакторът на „Трибюн“. Илайза се възхити от смелостта му да се разхожда из разбунените улици.
— Отвън вилнее тълпа — продължи господин Грийли. — Искат май да ме обесят на дърво в парка. Но ако не закуся, животът ми така или иначе изглежда ненужен.
— Внимавайте, господин Грийли — предупреди го салонният управител. — Пазете се.
— Да внимавам ли? — Господин Грийли тръгна без покана към маса и седна, сякаш да идва тук му е стар навик. — Сега не е време за предпазливост. Съдбата на нацията е заложена на карта. Ако мислим как да се опазим, ще я предадем без борба на демократите и бунтовниците. Бих се кандидатирал за президент, ако е необходимо.
Едва тогава той забеляза Илайза и Вариус и им кимна.
Вариус кимна в отговор и се обърна към Илайза.
— Краката ми се възстановиха. Предпочитам да не си тук, ако тълпата дойде да го търси.
Илайза се съгласи и той плати закуската. Излязоха на улицата и Вариус — очевидно възвърнал напълно силите си — я поведе по Бродуей, а после по Веси Стрийт между хотела и църквата „Свети Павел“. След няколко крачки жегата, влажна и безмилостна, полепна по кожата на Илайза.