Выбрать главу

— Изпълнявате благородно дело — каза Ейбрахам. — Аз дойдох през Стейтън Айлънд.

— И там има добри хора. Бог да ги благослови! — отвърна господин Пауъл.

— Да. — Ейбрахам погледна към най-близката стая с най-обикновено легло и Библия върху масата. — Изглежда имате много свободно място.

Господин Пауъл кимна.

— Повечето ни гости си тръгнаха вчера, след като разбраха за протестите. Някои заминаха с ферибот за Бруклин, други за Ню Джърси.

— Но не и ти? — попита Ейбрахам.

— Това е домът ми. Няма да позволя да ме прогонят от него.

Смелостта му възхити Ейбрахам.

— Стаята е почистена и готова за теб. — Госпожа Пауъл посочи една от отворените врати. — Почини си. Ако пожелаеш, остани тук, докато размириците стихнат.

— Няма да злоупотребявам с гостоприемството ви — поклати глава Ейбрахам. — Трябва да намеря дъщеря си. Тази вечер смятам да замина с нея за Хобокън.

— Тогава гледай да поспиш по-дълго — каза господин Пауъл.

Семейство Пауъл бяха добри хора. Почти невероятно добри. Може би това имаше предвид Монро, когато го предупреди, че светът няма да му изглежда съвсем реален.

Оставиха го в стаята, но Ейбрахам не затвори вратата. Легна направо върху покривката, без дори да си свали обувките. Макар и тънък и овехтял, дюшекът го прие с цялата нежност и загриженост, на която бе способен, и тялото му мълком му благодари. Болката в коленете и гърба му понамаля, той въздъхна и затвори очи.

Симулацията почерня; картини пробягваха в мрака, все едно в тъмна стая шари фенерче и се вижда само това, което попада в снопа светлина — улиците на града, луна над блато, Маги Петела се кикоти с Хилавия Джо. Дейвид имаше чувството, че се десинхронизира.

— Какво става? — попита той. — Монро?

Той сънува — отговори Монро. — Не бой се.

— Сънува ли? Много е тъмно!

„Анимус“ екстраполира образите, за да запълни пролуката — обясни Монро. — Отпусни се и си почивай.

Дейвид определено се затрудняваше да се отпусне. Илайза скиташе из града, а значи и Грейс бе там, незнайно къде. Всъщност Дейвид се притесняваше именно за сестра си. Обикновено тя се грижеше да не му се случи нещо лошо, поемаше ударите и нито веднъж не го бе накарала да се почувства, сякаш й е длъжник.

Симулацията обаче бе променила някак отношенията им. Преживял тревогата на Ейбрахам за Илайза, сега Дейвид не я търсеше, за да се грижи за него. Търсеше я, за да се погрижи за нея.

— Кога ще се срещна с Грейс? — попита той.

След пресечната точка с Шон и Наталия.

— Каква пресечна точка?

Настана мълчание.

Не съм сигурен — каза след малко Монро, но явно криеше нещо.

Сънищата продължиха още известно време. Когато Ейбрахам най-сетне се събуди, Дейвид отново се заслуша в мислите му. Възрастният мъж стана от леглото; коленете и гърбът го боляха, но по-скоро със спомен за болка, отколкото като прясна рана. Той си погледна часовника и разбра, че е проспал цялата сутрин и сега минава един след обяд.

Чу гласове в коридора и реши да открие откъде идват. Надникна в библиотеката и видя госпожа Пауъл да чете на три деца — две момичета и момче. Момчето изглеждаше на около дванайсет. Едното момиче беше горе-долу връстница на Илайза, а другото — доста по-малко, със закърнели крака — седеше в скута на майка си.

Госпожа Пауъл вдигна глава и видя Ейбрахам да стои на прага.

— Ела! Влез! — подкани го тя.

— Не искам да ви прекъсвам — каза Ейбрахам.

— Глупости! Седни. Успя ли да поспиш?

— Да — кимна Ейбрахам. — Къде е господин Пауъл?

— Излезе въпреки възраженията ми да проучи какво е положението в града.

— Но никой не ви е безпокоил?

— Никой — увери го тя с ведър глас, поглеждайки към децата си.

— Не е нужно да се преструваш, мамо — намеси се голямата дъщеря.

Ейбрахам прочисти гърло.

— Благодаря ви отново за гостоприемството. Мисля вече да тръгвам към къщи.

— О, моля те, Ейбрахам, почакай поне Уилям да се върне — възпря го госпожа Пауъл. — Така ще разберем какво става в града.

Ейбрахам обмисли предложението й и заключи, че вероятно е разумно. Ако господин Пауъл бе събрал информация за метежниците и безчинствата им, щеше да избере по-безопасен маршрут през града.