— Изпълнявате благородно дело — каза Ейбрахам. — Аз дойдох през Стейтън Айлънд.
— И там има добри хора. Бог да ги благослови! — отвърна господин Пауъл.
— Да. — Ейбрахам погледна към най-близката стая с най-обикновено легло и Библия върху масата. — Изглежда имате много свободно място.
Господин Пауъл кимна.
— Повечето ни гости си тръгнаха вчера, след като разбраха за протестите. Някои заминаха с ферибот за Бруклин, други за Ню Джърси.
— Но не и ти? — попита Ейбрахам.
— Това е домът ми. Няма да позволя да ме прогонят от него.
Смелостта му възхити Ейбрахам.
— Стаята е почистена и готова за теб. — Госпожа Пауъл посочи една от отворените врати. — Почини си. Ако пожелаеш, остани тук, докато размириците стихнат.
— Няма да злоупотребявам с гостоприемството ви — поклати глава Ейбрахам. — Трябва да намеря дъщеря си. Тази вечер смятам да замина с нея за Хобокън.
— Тогава гледай да поспиш по-дълго — каза господин Пауъл.
Семейство Пауъл бяха добри хора. Почти невероятно добри. Може би това имаше предвид Монро, когато го предупреди, че светът няма да му изглежда съвсем реален.
Оставиха го в стаята, но Ейбрахам не затвори вратата. Легна направо върху покривката, без дори да си свали обувките. Макар и тънък и овехтял, дюшекът го прие с цялата нежност и загриженост, на която бе способен, и тялото му мълком му благодари. Болката в коленете и гърба му понамаля, той въздъхна и затвори очи.
Симулацията почерня; картини пробягваха в мрака, все едно в тъмна стая шари фенерче и се вижда само това, което попада в снопа светлина — улиците на града, луна над блато, Маги Петела се кикоти с Хилавия Джо. Дейвид имаше чувството, че се десинхронизира.
— Какво става? — попита той. — Монро?
Той сънува — отговори Монро. — Не бой се.
— Сънува ли? Много е тъмно!
„Анимус“ екстраполира образите, за да запълни пролуката — обясни Монро. — Отпусни се и си почивай.
Дейвид определено се затрудняваше да се отпусне. Илайза скиташе из града, а значи и Грейс бе там, незнайно къде. Всъщност Дейвид се притесняваше именно за сестра си. Обикновено тя се грижеше да не му се случи нещо лошо, поемаше ударите и нито веднъж не го бе накарала да се почувства, сякаш й е длъжник.
Симулацията обаче бе променила някак отношенията им. Преживял тревогата на Ейбрахам за Илайза, сега Дейвид не я търсеше, за да се грижи за него. Търсеше я, за да се погрижи за нея.
— Кога ще се срещна с Грейс? — попита той.
След пресечната точка с Шон и Наталия.
— Каква пресечна точка?
Настана мълчание.
Не съм сигурен — каза след малко Монро, но явно криеше нещо.
Сънищата продължиха още известно време. Когато Ейбрахам най-сетне се събуди, Дейвид отново се заслуша в мислите му. Възрастният мъж стана от леглото; коленете и гърбът го боляха, но по-скоро със спомен за болка, отколкото като прясна рана. Той си погледна часовника и разбра, че е проспал цялата сутрин и сега минава един след обяд.
Чу гласове в коридора и реши да открие откъде идват. Надникна в библиотеката и видя госпожа Пауъл да чете на три деца — две момичета и момче. Момчето изглеждаше на около дванайсет. Едното момиче беше горе-долу връстница на Илайза, а другото — доста по-малко, със закърнели крака — седеше в скута на майка си.
Госпожа Пауъл вдигна глава и видя Ейбрахам да стои на прага.
— Ела! Влез! — подкани го тя.
— Не искам да ви прекъсвам — каза Ейбрахам.
— Глупости! Седни. Успя ли да поспиш?
— Да — кимна Ейбрахам. — Къде е господин Пауъл?
— Излезе въпреки възраженията ми да проучи какво е положението в града.
— Но никой не ви е безпокоил?
— Никой — увери го тя с ведър глас, поглеждайки към децата си.
— Не е нужно да се преструваш, мамо — намеси се голямата дъщеря.
Ейбрахам прочисти гърло.
— Благодаря ви отново за гостоприемството. Мисля вече да тръгвам към къщи.
— О, моля те, Ейбрахам, почакай поне Уилям да се върне — възпря го госпожа Пауъл. — Така ще разберем какво става в града.
Ейбрахам обмисли предложението й и заключи, че вероятно е разумно. Ако господин Пауъл бе събрал информация за метежниците и безчинствата им, щеше да избере по-безопасен маршрут през града.