— Дръпни моста, след като преминеш — помоли го господин Пауъл от отсрещния покрив.
Ехото поде гласовете на метежниците и крясъците им стигнаха до тях — злостни заплахи, каквито Ейбрахам не беше чувал, откакто бе избягал от плантацията; думи, които разтрепериха тялото му въпреки волята му. Той погледна към господин Пауъл и попита:
— Няма ли да дойдеш с нас?
— Никой не може да ме прогони от дома ми — отговори господин Пауъл. — Семейството ми е в безопасност и съм готов да се изправя срещу тълпата.
Госпожа Пауъл прошепна настойчиво:
— Уилям, моля те…
— Мърси, няма да се предам на Крал Тълпа. Няма да се огъна пред омразата им. Не мога. Не е в природата ми.
Ейбрахам отново се възхити на този мъж.
— Да остана ли с теб? — попита той, макар да се чувстваше ужасен и да разбираше, че при физически сблъсък ще е почти безполезен.
— Няма нужда — поклати глава господин Пауъл. — Просто изтегли моста.
Ейбрахам погледна към скованите греди, наведе се и ги подхвана с две ръце. Момчето на Пауъл дойде да му помогне и двамата издърпаха моста на своя покрив. Ейбрахам вдигна глава към господин Пауъл, който стоеше непоклатим срещу тях.
— Благодаря, синко — каза той. — Обичам ви всички. Скрийте се и пазете тишина. На сигурно място сте.
— Обичам те, Уилям — отвърнаха в един глас госпожа Пауъл и децата.
Господин Пауъл се обърна и слезе от покрива през таванската врата, оставяйки близките си сами и отделени от него.
Постепенно те се поокопитиха и се подготвиха да чакат и да се надяват. Очите на Мери и госпожа Пауъл бяха просълзени. Момчето седеше стоически, а Сара се бе сгушила в ръцете на майка си, сякаш те са нейният град и стига да е там, светът й е непокътнат, дори Ню Йорк да гори край нея.
Миризма на пушек изпълваше въздуха. Ейбрахам погледна към горния край на града и видя редица черни стълбове да се издигат в небето — някои близо, други далеч, някои големи, други малки и всички до един злокобни.
Крясъците и дюдюкането звучаха по-силно, но засега долитаха от улицата, а не от къщата. Метежниците навярно се страхуваха да не би отряд калени моряци да ги посрещне, ако нахлуят през вратата. Времето минаваше без опити за взлом. По небето плъзнаха облаци, които не разхладиха знойния въздух, но поне слънцето не прогаряше раменете на Ейбрахам.
— Може би ще си тръгнат — каза Мери.
— Да се помолим заедно да си отидат — подкани ги госпожа Пауъл. — Хайде, деца, хванете се за ръце.
Децата се събраха около нея, тя започна да се моли и Ейбрахам сведе глава. Затворил очи, си представи Илайза, уловена като в клопка в къщата на господин Туид — отвън я чака беснееща тълпа, зад нея бушуват адски пламъци. Тя му викаше, но вилнеещият огън заглушаваше гласа й. Не чуваше писъците й, но виждаше ужаса, изписан по лицето й.
Хайде, Дейвид — сепна го Монро. — Време е за следващата среща.
Дейвид се отдалечи от семейството.
— Не можа ли да го споменеш, преди да се кача на покрива?
Съжалявам. Но трябва да побързаш.
Дейвид знаеше, че Ейбрахам ще се почувства виновен да изостави госпожа Пауъл и децата й сами. Молитвата им приключи и той се обърна да я заговори, ала откри, че тя го гледа и му се усмихва, сякаш вече е разбрала.
— Върви — каза му. — Върви при дъщеря си.
— Но…
— Всичко ще бъде наред — успокои го госпожа Пауъл. — Помолихме се и съм сигурна, че Господ ни чу. Ще ни защити, защото делото ни е богоугодно.
На Ейбрахам му се прииска да споделя вярата й, но житейският му опит бе породил множество въпроси към Бог, за изясняването на които беше нужен много дълъг разговор с Него. Той обаче запази съмненията си за себе си и се сбогува с госпожа Пауъл и децата й.
— Когато това приключи — каза му тя, — ела отново при нас. Мъдростта на всеки добър човек помага на моряците ни.
— Ще се върна — обеща Ейбрахам.
Той откри дърво зад сградата и се спусна на улицата, изтощавайки тялото си още преди да докосне земята. От алеята, където го стовари дървото, Ейбрахам излезе на Уотър Стрийт и тръгна в посока, отдалечаваща го от тълпата пред Дома за моряци на Довър Стрийт.
Движиш се накъдето трябва — увери го Монро. — Просто продължавай на север.
— Там ли ще срещна Шон и Наталия?
Монро пак замълча.
Да — отговори след малко.
— Идвам, Илайза — прошепна Ейбрахам.