Бурята в ума на Томи хвърли в смут и Шон. Той разбираше, че го е целунала Аделина, ала знаеше, че и Наталия го е преживяла, и се питаше какво ли би означавало това извън симулацията.
Така или иначе продължиха напред. Димни стълбове се издигаха над далечни пожари — метежниците явно опустошаваха безогледно. Томи и Аделина успяха да отбягнат още няколко тълпи, като се криеха и ги чакаха да отминат, и малко след един стигнаха до Арсенала — триетажно укрепление от бял камък с три ъглови осмоъгълни кули и една масивна правоъгълна кула с камбана. Отпред стояха войници, въоръжени с пушки и байонети. При вида на униформите им Томи сякаш се пренесе в далечните предели на паметта си, където все още бушуваха кървави битки. Дланите му се изпотиха, дъхът му секна, краката му натежаха.
— Какво има? — попита го Аделина.
— Нищо — промърмори той, но задименият въздух изведнъж му замириса на барут и бедрото му затуптя.
— Томи, какво има? — повтори Аделина.
Усети ръката й върху своята, но досегът й не успя да го върне в реалността; оглушителни изстрели и цвилене на коне заглушиха гласа й.
— Томи, погледни ме — раздруса го тя.
Той наведе глава и се взря в очите й. Аделина сложи длан върху бузата му — същата, която по-рано бе целунала, и по гърба му пробягаха тръпки, които заглушиха тътнежа на бойното поле и успокоиха болката в раната му.
— Пребледня като платно — каза му Аделина.
— Съжалявам. Аз…
— Не се извинявай. Няма от какво да се срамуваш. Как се чувстваш сега?
— Съвзех се, мисля.
— Добре — Тя го улови за ръката и я стисна, после кимна към оръжейницата. — Все още ли влиза в плановете ни?
— Да. — Отдавна не бе преживявал подобно състояние и споменът го беше сварил неподготвен; сега обаче бе готов.
Тръгнаха към главния вход на Арсенала, но пътя им препречи възрастен войник — обветрен ветеран с издадена брадичка.
— Какво искате? — попита той. — Доброволец ли си, млади човече?
— Доброволец? — повдигна вежди Аделина.
— Издадоха заповед всички ветерани в добро здраве да се явят тук. Събрахме доста хора.
— Не идваме за това — поклати глава Томи. — Питах се дали тази жена може да остане в гарнизона, докато броженията приключат.
— Чакай, няма ли да дойдеш с мен? — попита Аделина.
— Няма да си тръгна, преди да те настаня на сигурно място — отговори Томи.
Възрастният мъж погледна към другарите си, които свиха рамене.
— Не съм сигурен. Нямаме заповеди относно цивилните.
— Значи нямате и забрани — посочи Томи.
— В общи линии, да. — Възрастният войник всмука буза и присви очи. — Добре. Елате с мен. — Преведе ги през главния вход на оръжейницата.
Влязоха в голо и просторно фоайе, а оттам ветеранът ги въведе в коридор с пейки, където ги инструктира да седнат и да чакат.
— Ще разбера как стоят нещата.
— Задължена съм ви, господин офицер — озари го Аделина с лъчезарна усмивка.
Мъжът докосна кепето си.
— Благодаря, госпожице, но никога не съм бил офицер.
След като войникът си тръгна с усмивка, Аделина намигна на Томи и прошепна:
— Знаех, че не е офицер.
После чакаха повече от час. По коридора минаваха войници и доброволци, отзовали се на призива за мобилизация. Томи разбра, че са събрали сравнително сносна сила от ветерани, калени в сражения. Въоръжени, те щяха да окажат значителна съпротива на метежниците, но явно не бързаха да излязат и да се изправят срещу тълпата.
Старият войник най-сетне се върна, клатейки глава.
— За съжаление трябва да ви помоля да си тръгнете — каза той. — Заповядаха ни да изпращаме цивилните в участъците на градската полиция.
— Но те не са сигурно място. — Томи се постара гласът му да прозвучи спокойно и разумно въпреки сблъсъка с бюрократична идиотщина. — В повечето има по шепа патрулиращи полицаи. Ще ги надвият с лекота.
— Съжалявам — повтори войникът. — По заповед на генерал Санфорд не бива да допускаме цивилни в Арсенала.
Колкото и абсурдна да бе ситуацията, Томи знаеше, че няма смисъл да спори. Стана от пейката и Аделина го последва. Възрастният мъж ги изведе на улицата, където забелязаха, че небето е потъмняло още повече. Томи се обърна към ветерана.