— Това пък какво значи? — разпери ръце Оуен. — Татко отиде в затвора. За нещо, което не е направил. Очевидно е защо е важно за мен.
— Да се махаме оттук — подръпна го Хавиер. — Този човек не може да ти помогне.
— А ти? — Монро погледна към него.
Хавиер присви очи.
— Какво?
Монро кимна към стола.
— Искаш ли да пробваш?
— Ами речта ти? Как това не разрешавало проблемите? — повдигна вежди Хавиер.
— Ти не търсиш отговори от „Анимус“ — напомни му Монро. — Сигурен съм обаче, че си любопитен.
— Не се преструвай, че ме познаваш — тросна се Хавиер.
— Виждал съм оценките ти от тестовете по математика и природни науки — каза Монро. — Доста впечатляващи резултати. Ако наистина си ги постигнал, няма начин да не си заинтригуван.
Хавиер не отрече.
— Виж, не те насилвам — продължи Монро. — Твоя воля. Но така или иначе си дошъл, а наистина е адски забавно да си някой друг за малко.
Хавиер погледна към Оуен с познато изражение, каквото той не бе виждал отдавна. Монро имаше право. По времето, когато бяха най-добри приятели, привлечеше ли нещо интереса на Хавиер, по лицето му се изписваше развълнувана решимост, веждите му се събираха и устните му се разтягаха в усмивка. В момента изглеждаше точно така и Оуен се почуди дали това не е истинската причина приятелят му да дойде тук.
— Добре. Ще го направя — кимна Хавиер.
— Хайде! Сядай! — подкани го Монро и се обърна към конзолите и примигващите светлини.
Хавиер заобиколи Оуен и компютърното оборудване. Когато се отпусна бавно на стола, Оуен усети да го обзема яд и негодувание. Вместо да му помогне, бившият му най-добър приятел някак си бе заел мястото му.
Хавиер се облегна назад и се облакъти върху ръкохватките на стола. Монро седна на въртяща се табуретка до него и извади нещо като пластмасова ръкавица, свързана със сноп кабели към главния компютърен терминал.
— Протегни си дясната ръка. — Монро разтвори ръкавицата като мида.
— Какво е това? — попита Хавиер.
— Скенер — отговори Монро. — Изпраща генетичните данни за анализ в „Анимус“. Просто си протегни ръката.
Хавиер нави ръкава на якето си и Монро затвори ръкавицата над голата му китка.
— Ще усетиш бодване — обясни Монро. — Така се взема кръвната проба.
Хавиер обаче не трепна.
— Добре. — Монро се завъртя към компютърния монитор и занатиска бутоните на клавиатурата.
Оуен приближи, за да вижда екрана, но иконите и текстът не му говореха нищо.
— Хей, Оуен! — обади се тихо Хавиер.
Оуен се извърна към него.
— Нали няма проблем?
Оуен сви рамене.
— Няма.
— Сигурен ли си?
— Има ли значение?
Хавиер не отговори.
Монро поработи с клавиатурата още няколко секунди.
— Отлично — отбеляза. — Доста обещаващо.
— Какво? — попита Хавиер.
— Дай ми минута — отвърна Монро и пръстите му пак пробягаха по клавиатурата; после вдигна глава към Оуен. — Да проверим нещо.
— Какво? — попита Оуен.
— Генетичен синхрон на спомените. — Монро извади втора ръкавица. — Дай ръка!
Оуен обаче скръсти ръце.
— Нали каза…
— Не става дума за баща ти — обясни Монро. — Искам да анализирам съвместимостта ти с Хавиер.
— Какво значи това? — поинтересува се Хавиер.
— Ако имате предшественици, присъствали на едно и също събитие — отговори Монро, — генетичните ви спомени ще се… насложат. Може да участвате заедно в симулацията. Съвместените данни всъщност подобряват яркостта на симулацията.
— Искаш да кажеш, че двамата ще видим едно и също? Заедно? — попита Оуен.
— Да — кимна Монро. — Моя модификация. Какво ще кажеш?
Предложението заинтригува Оуен; допадна му и идеята, че Хавиер все пак няма да го измести напълно. Той протегна ръка, без да попита Хавиер дали не възразява.
— Давай!
— Веднага! — Ръкавицата се затвори над китката на Оуен, иглата го бодна и той едва се сдържа да не разкриви лице. — Данните са налице — констатира Монро. — Ще ги анализирам за две-три минути и ще определя синхрона на паметта.
Оуен остана прав до ергономичния стол, втренчен в екрана на компютъра.