— Къде е умрял? — попита Наталия.
— След като разбрал, че е болен от рак на гърлото, се преместил от Ню Йорк в хижа в Маунт Макгрегър, за да напише мемоарите си. Починал там. Хижата съществува и до ден-днешен, нещо като музей е.
— Значи камата е там? — повдигна вежди Хавиер. — Не можа ли да се досетиш от самото начало?
— Камата можеше да е навсякъде — възрази Монро. — Сега имаме доста добра представа къде да търсим. Много съм ви благодарен, че ми помогнахте. Доверихте ми се и това е изключително важно за мен. Няма да ви подведа. Обещавам ви, че ще сте в безопасност, щом всичко приключи.
— Значи може да си тръгваме? — попита Наталия.
— Да — кимна Монро. — Разбира се. Ще ви закарам с автобуса.
Той се наведе, поразмести конфигурацията и вдигна нещо като тежък настолен компютър.
— Какво е това? — попита Хавиер.
— Ядрото на „Анимус“ — отговори Монро. — Внимавам да не го изпускам от поглед. Хайде, да вървим!
Това, значи, бе всичко. Излязоха заедно от помещението, прекосиха коридора и се върнаха в главния склад, където Монро бе паркирал автобуса и мотоциклета си. Оуен и Хавиер помогнаха на Шон да слезе по стълбите с количката и тръгнаха към автобуса.
Хавиер се почуди дали ще види отново някого от другите освен Оуен. Те наистина бяха непознати. Не знаеше дори в какви училища учат. И все пак не ги чувстваше като непознати, което вероятно беше част от ефекта на пренос, обяснен от Монро.
— Добре. — Ключовете на Монро звъннаха, докато отключваше страничната врата. Той остави ядрото на „Анимус“ и продължи: — Мисля първо да закараме Наталия…
Прозорците над тях експлодираха навътре и сред пороя от счупени стъкла в склада влетяха фигури в черно, провесени на въжета, тънки като бръснач.
— Тамплиерски агенти! — изкрещя Монро. — Бягайте!
21.
Хавиер се втурна към автобуса точно когато агентите стъпиха на пода. Другите се разпиляха напосоки, но Хавиер забеляза, че Оуен тича към мотоциклета на Монро. Внезапно двигателят на автобуса избоботи; Монро седеше зад волана. Хавиер отстъпи настрани от пътя на автобуса, който се насочи към ролетната врата на склада.
— Хавиер! — извика Оуен и яхна мотоциклета. — Качвай се!
Агентите на „Абстерго“ се бяха разпръснали из помещението. Бяха поне дузина. Вече бяха заловили Шон, който нямаше как да им избяга. В момента един от тях зашемети Дейвид с тазер и Грейс изпищя. Брат й се сгърчи на земята, а тя се хвърли срещу нападателя, но Хавиер не видя какво се случи по-нататък.
Той усети, че някой се спуска към него, и се извърна точно когато агентът активира тазера. Хавиер отскочи настрани и остана невредим — спасителен рефлекс, който го изненада. Агентът захвърли електрошока и го нападна. Хавиер се включи в ръкопашната схватка — парираше удари и нанасяше крошета с учудващо хладнокръвие. Агентът обаче носеше нещо като черна паравоенна бронирана жилетка и беше почти недосегаем.
Оглушителен трясък отекна в склада. Монро профуча през ролетната врата, разби я и в нея зейна широк отвор.
— Хавиер, бързо! — изкрещя Оуен, размахал каска.
Хавиер заби за последно лакът в гърлото на агента и се втурна към мотоциклета. Седна зад Оуен, надяна каска и попита:
— Имаш ли ключ?
Оуен не отговори, но двигателят изръмжа и мотоциклетът се понесе напред.
Агентите на „Абстерго“ се спуснаха към тях от двете им страни, стреляйки с тазерите си, за да ги спрат. Неколцина дори застанаха на пътя на машината, но Оуен ги заобиколи и след миг излязоха на улицата пред склада. Вдясно видяха автобуса на Монро да се отдалечава с бясна скорост.
— Тръгни наляво! — извика Хавиер.
Реши, че е по-добре да се разделят. Освен това агентите по-лесно щяха да настигнат стария автобус, а той искаше да са далеч, когато заловят Монро.
Оуен натисна газта и мотоциклетът пое край брега, подминавайки складове и сгради.
— Следят ли ни? — изкрещя Оуен.
Хавиер погледна назад и видя два черни седана.
— Две коли — извика той. — Трябва да ги заблудим!
Оуен кимна и даде газ. Увеличиха разстоянието, но според Хавиер нямаше да се измъкнат единствено с бързина. Той огледа шосето напред, присвил очи срещу заслепяващия вятър, и забеляза тясна алея.
— Завий! — посочи. — Няма как да се вмъкнат там!
Оуен забави колкото да свърне в уличката. Коридорът беше тесен дори за тях. Дръжките на мотоциклета едва не остъргаха стените. Оуен се движеше възможно най-бързо, без да рискува сблъсък. Когато излязоха от другата страна, наоколо не се виждаха никакви черни коли — само товарни микробуси и най-различни превозни средства, паркирани между складовете.