— Накъде сега? — попита Оуен.
Не биваше да се връщат вкъщи, за да не заведат агентите при семействата си. Всъщност нямаше къде да отидат.
— Излез от града — предложи Хавиер. — Ще се скрием в гората.
Оуен се отдалечи от доковете и пое по магистралата на север. Не продумаха по целия път през центъра на града и няколко жилищни квартала в периферията. После асфалтът свърши и се задрусаха по черните пътища към възвишенията.
— Каските имат сериозна електроника — наруши мълчанието Оуен. — Не знам обаче как работи.
— Просто намери място с дървета — каза Хавиер.
Слънцето се бе издигнало над най-високите заоблени хълмове, когато най-сетне паркираха в сянката на грамаден чинар близо до гъста туфа смрадлика. Някой бе направил огнище от струпани камъни и между тях имаше купчина пепел и почернели бирени кутийки.
Хавиер си свали каската.
— А сега? — попита Оуен, докато разкопчаваше своята.
Хавиер нямаше представа. Очакваше се влизането в симулацията да ги предпази точно от това. Монро им бе казал, че неговият „Анимус“ е офлайн и непроследим. Някак си обаче „Абстерго“ — или тамплиерите — ги бяха открили и частица от Кормак у Хавиер изпитваше задоволство. Но макар предшественикът му наистина да бе тамплиер, на Хавиер му се беше приискало да побегне при вида на агентите.
— Дали са хванали всички? — попита Оуен.
— Така изглежда — каза Хавиер. — Мисля, че само ние успяхме да избягаме. И Монро. Не мога да повярвам, че офейка.
— Опитваше се да ни отвори път за бягство — предположи Оуен. — Поне се надявам да е така.
— Сигурно са хванали и него в онзи глупав автобус.
Оуен подритна камъче. То отскочи от дънера на чинара и се приземи в храстите.
— Това е нелепо! — възкликна Оуен. — Целият план отиде на вятъра!
Хавиер се замисли какво бе преживял. Спомни си острата болка от ножовете, забиващи се в него. Страхът и мъката на Кормак, че се е провалил и ще умре. Спомни си как преди да изгуби съзнание, усещаше вкус на кръв и прорязваща болка от острието в гърба му при всяко вдишване.
— Хей! Сдобрени ли сме вече? — попита Оуен.
Хавиер го погледна. Виждаше предимно Оуен и съвсем малко от асасина. Не бе съвсем сигурен дали са се сдобрили, но искаше да са.
— Да… Мисля…
— Видях те как се биеш с агента. — Оуен поклати глава. — Беше невероятно!
— Не знам как стана. Дори не мислех. Просто действах.
— Сигурно е пренос. Предшественикът ти можеше да се бие и сега и ти можеш.
— Предполагам.
Оуен се обърна и погледна към града.
— Какво ще правим? — повтори.
— Ще ни търсят — каза Хавиер. — По-добре да останем тук известно време.
— Но не трябва ли да помогнем на другите?
— Как? — повдигна вежди Хавиер. — Бих искал да им помогна, но сме само двамата и не знаем дори къде са ги завели.
— И какво? Просто ще седим тук?
— Засега — кимна Хавиер.
Усещаше обаче, че просто отлагат неизбежното връщане в града. Определено не знаеше как да се прехранва сред природата; Оуен също. Не след дълго щяха да ожаднеят и огладнеят. Но какво щяха да правят, след като се върнат в града? Агентите не си поплюваха. Поне използваха тазери, а не пистолети. Явно искаха да ги заловят живи и да разберат какво знаят за Райската находка.
Хавиер вдигна голяма цепеница и я примъкна до огнището. Изтупа длани и седна. Не че смяташе да пали огън. Просто го прихвана нещо. Припомни си как родителите им ги водеха на брега и печаха скариди и пиле на шишчета направо над пламъците, а след залез-слънце се увиваха в одеяла. Отдавна не бяха го правили. Последният път беше нещо като парти за добре дошъл, когато освободиха брат му от затвора — тогава беше различно и всъщност никой не се веселеше.
Оуен седна до Хавиер върху дънера.
— Значи просто ще си седим тук — повтори пак.
— Да.
През следващия час, докато въздухът постепенно се сгорещяваше, обсъждаха симулацията. Заобикаляха факта, че предшествениците им бяха кръвни врагове; съсредоточиха се върху другите преживелици. Градът, оръжията, способностите на предците им. Накрая изчерпаха темата и Оуен насочи разговора в посока, накъдето Хавиер не искаше да тръгва.