— Е? Какво се случи с теб?
— Какво имаш предвид?
— Не говоря за „Анимус“ — уточни Оуен. — Преди това. Защо започна да ме отбягваш?
Хавиер наистина не искаше да подхваща тази тема. Знаеше обаче, че Оуен няма да се откаже. Оуен никога не се отказваше, а в момента нямаше измъкване от дънера край огнището. Хавиер реши, че май е по-добре да изяснят въпроса веднъж и завинаги.
— Имах си свои проблеми — смотолеви той.
— Например? — попита Оуен.
— Разни работи, човече. Не знам.
— Защо не ми каза?
Хавиер не искаше да отговаря и на този въпрос, но Оуен го повтори, разбира се, и Хавиер реши да кара направо.
— Добре де… Знам колко ти беше трудно — заради баща ти и прочее. Разбирам те. Но ти се беше вторачил само в това.
— И какво? — тросна се Оуен.
Хавиер въздъхна.
— Остави ме да довърша…
— Какво очакваш? — гласът на Оуен прозвуча по-остро. — Изпратиха баща ми в затвора и той умря там.
— Да — съгласи се Хавиер. — Но и брат ми отиде в затвора.
— Защото преби някого!
При тези думи Хавиер се изправи рязко и се отдалечи на няколко стъпки. Застана гърбом към Оуен. Гневът сключи пръстите му в юмруци и изопна мускулите на врата и раменете му. Кой знае какво би причинил на Оуен, насъскан от проклетия пренос. Вдиша няколко пъти, за да се успокои, и се обърна.
— Имах си достатъчно грижи и без твоите. Това е. Нищо лично.
— Изглежда ми лично.
— Е, мисли каквото щеш. Казах ти как беше.
Оуен помълча няколко минути, втренчен в студеното огнище.
— Какви грижи?
— Не искам да говоря за това.
— Наред ли е всичко?
— Да.
— За майка ти ли става дума? Или брат ти пак е забъркал нещо?
Хавиер вдигна поглед към небето. Над дърветата прелетя птица — голяма, сокол или ястреб, така и не се научи да ги различава.
— Не — поклати глава той. — Преди година им казах, че съм гей.
— О. — Оуен се помести върху дънера. — Не знаех, че…
— Да — каза Хавиер.
Не беше лесно. Всички от семейството му бяха или католици, или баптисти. Знаеше, че родителите му няма да го изгонят от къщата, но се притесняваше как ще приемат истината.
— Как реагираха майка ти и баща ти? — попита Оуен.
— Мама беше страхотна. На татко му трябваха няколко дни да свикне, но сега няма проблем.
— А брат ти?
— Затова отиде в затвора — отговори Хавиер. — Някакъв нещастник ме нарече педи и Мани го ступа. — Хавиер беше гледал как брат му налага отворкото със смесица от благодарност, страх и гордост. — Не знам дори дали онзи знаеше, че съм гей. Каза го, за да ме обиди.
— Знаят ли другите? В училището никой не е…
— Знаят само близките ми. И ти.
— Ясно — кимна Оуен. — Е, не е голяма драма. Сигурен съм, че можеш да кажеш…
— Виж, оценявам подкрепата ти, но в момента се приспособявам. Разбираш ли? Ще кажа, когато съм готов.
— Добре — кимна Оуен и след момент добави: — Благодаря, че сподели с мен.
— Сякаш имах избор.
Хавиер подхвърли думите шеговито, но всъщност изпита облекчение, че най-сетне и някой друг знае. Радваше се също, че е Оуен, защото го познаваше и беше сигурен, че това няма да промени нищо помежду им.
Минаха още час-два. Хавиер се вслушваше дали не наближават автомобили; тревожеше се за другите и какво са им направили агентите на „Абстерго“: Започна и да огладнява и наистина да се чуди какво ще правят с Оуен.
Около пладне непознат мъж се появи сред дърветата и ги стресна. Главата му бе избръсната, имаше смугла кожа и носеше слънчеви очила, черни панталони във войнишки стил и кожено яке с качулка над бяла тениска.
— Как сте, момчета? — попита той.
Хавиер погледна към мотоциклета.
— Да бягаме ли? — прошепна на Оуен.
— Този май съм го виждал някъде — прошушна в отговор Оуен, който изглеждаше далеч по-спокоен от Хавиер.
Мъжът вдигна очилата си върху главата и тръгна към тях.
— Аз съм Грифин — представи се с дълбок глас и интонация, напомняща провлечен аудио запис. — Монро изглежда ви е създал доста главоболия с тамплиерите.
Непознатият явно знаеше кои са и какво става. Начинът, по който произнесе „тамплиери“ обаче, наведе Хавиер на мисълта, че не е от тях. Хавиер и Оуен се спогледаха и в този момент на колебание и объркване Грифин пристъпи по-близо.