Хавиер се почуди обаче какво следва за тях двамата с Оуен, след като асасинът е разбрал всичко.
— Какво ще правим сега? — попита той.
— Сега ли? — Грифин седна на дънера. — Ще ви помоля да дойдете с мен.
22.
Когато агентите на „Абстерго“ влетяха през покрива на склада, Томи Грейлинг би се хвърлил срещу тях и би се борил свирепо. Когато сграбчиха Наталия, би счупил всяка ръка, дръзнала да я докосне. Шон обаче можеше само да седи в количката и да гледа, когато двама агенти го хванаха изотзад. Опита се да се измъкне от стола дори да се наложи да пълзи. Но те го приковаха на седалката.
Беше безпомощен.
Дейвид се опита да избяга, но го поразиха с тазер и Грейс побесня. Втурна се с крясъци към агента, причинил болка на брат й, и го обсипа с юмруци; двама други агенти обаче я хванаха и я усмириха.
Автобусът на Монро разби вратата на склада и изчезна, последван от мотоциклета с Оуен и Хавиер. Шон не ги винеше, че избягаха, но се ядоса, задето ги изоставят.
Две черни коли спряха пред склада, неколцина агенти се качиха в тях и потеглиха след Оуен и Хавиер. След това бял брониран ван влезе в склада и агентите отвориха задните врати. Първо вкараха вътре Наталия, после Грейс и Дейвид.
— Къде ни водите? — попита Шон, докато го бутаха с количката към вана.
Агентите не отговориха. Носеха бронирани униформи и лъскави шлемове, които скриваха лицата им.
Вдигнаха го с количката и той се олюля безпомощно, докато го товареха във вана при другите. Вътре миришеше на машинно масло и пластмаса. Агентите закопчаха Наталия, Грейс и Дейвид върху пейка в единия край на вана, избутаха Шон в другия край и застопориха стола му с ремъци до стената.
— Къде ни водите? — попита отново той.
Агентите не продумаха. Изнизаха се от вана, затвориха двойната врата и я залостиха, оставяйки ги в килия с изкуствена жълта светлина.
— Монро е виновен — каза Грейс, впила очи в брат си.
Дейвид изглеждаше замаян, с празен, стъклен поглед — още не бе преодолял пораженията от тазера.
— Добре ли е? — попита Шон.
— Агентът каза, че ще се оправи — отговори Грейс. — След около час ефектът отшумявал.
— Да обвиняваме Монро не ни помага — обади се Наталия. — Нали?
— Не ми пука! — извика Грейс. — Нямаше да сме тук, ако не беше той.
Двигателят на вана изръмжа; потеглиха с тласък, който лашна другите трима на една страна. Каросерията нямаше прозорци и не знаеха къде отиват.
— Не бива да им казваме нищо — рече Шон.
— Моля? — повдигна вежди Грейс.
— Знаят, че търсехме Райската находка — обясни той. — Не бива да им казваме къде е.
— Ти си мълчи, щом искаш — отсече Грейс. — Вече сме сами. Монро офейка. Оуен и Хавиер също. Искам единствено да върна брат си вкъщи и ще говоря каквото трябва, за да го защитя. Все ми е едно дали предците ми са мразели тамплиерите, или не.
— След всичко, което видя в симулацията? — повдигна вежди Наталия.
— Особено след това, което видях — натърти Грейс. — Брат ми не биваше да страда и за това пак е виновен Монро.
Тя обгърна Дейвид с ръка, но той не проговори — само я гледаше с някак увиснали устни.
Шон разбра, че няма смисъл да спори с нея, и реши да не повдига повече въпроса. Когато разбереше къде ги водят и какво всъщност става, щеше да има по-добра представа как да постъпи.
Продължиха да се поклащат, да се подрусват и да се вслушват в свистенето на гумите и Шон изгуби идея за времето. Струваше му се, че е минал час, когато ванът забави ход. Не спря обаче, което значеше, че е излязъл от магистралата. Изглежда се изкачваха нагоре, защото момчето усещаше как гравитацията накланя стола му.
Дейвид се опомни някъде по пътя и се свести напълно, когато двигателят най-сетне заглъхна и ванът спря.
Шон чу как резетата се отместват и се обърна към отворената врата. Агентите в камуфлажни дрехи ги нямаше. Отвън стоеше жена в лабораторна престилка, стиснала папка. От двете й страни бяха застанали широкоплещести мъже в сиви униформи със сребристо лого на „Абстерго“ върху гърдите и над лактите. И тримата имаха баджове с имената си — върху горните джобове на мъжете и върху ревера на жената.
Усмихнатата жена изглеждаше атлетична, с къса кафява коса, вчесана в различни посоки, и едри предни зъби.
— Дами и господа — подхвана тя с шлифована интонация с лек френски акцент. — Съжалявам много за стреса, който ви причинихме. — Докосна гърдите си. — Казвам се доктор Виктория Бибьо. Работя в Отдела по генеалогия на „Абстерго Индъстрис“ и ви приветствам с добре дошли…