Симулацията ще ви пренесе в 1519 година — продължи Монро. — Точно преди Кортес да победи тлакскалтеките.
— Значи отиваме в Мексико? — попита Оуен. — Преди стотици години?
Фактически не отивате никъде — уточни Монро. — Оставате на пода в автобуса ми. Но ще се чувствате, сякаш сте другаде. Затова използваме Коридора на паметта.
— А сега какво следва? — поинтересува се Хавиер.
Сега — отговори Монро — искам да се отпуснете. Да се поразтъпчете. Да свикнете със симулацията да се намирате в чуждо тяло, докато спомените се компилират напълно.
Оуен направи крачка напред, после още една. Странно усещане. Въпросният Алфонсо беше по-нисък от него, с различна походка и различни пропорции на ръцете и краката. Докато Хавиер вървеше към него, той измъкна сабята си от ножницата. Върху кожената й дръжка бяха усукани метални нишки; в основата й имаше кръгъл златен диск, а над напречника — широка ръкохватка, обхващаща дланта му. Дългото три стъпки острие сияеше като сребро.
— Гледай! — каза той на Хавиер и проряза въздуха с него.
Отначало ръката му боравеше непохватно с тежката сабя. После обаче Оуен усети как тилът му изтръпва; постепенно тръпките завладяха ума му и се превърнаха в натиск върху мислите му. Той си наложи да не се съпротивлява на натиска, уталожи своите мисли и ръката му раздвижи по-опитно и по-леко оръжието. Осъзна обаче, че никога през живота си не е държал сабя, и щом мисълта изплува в ума му, изгуби част от ловкостта си.
— Внимавай! — Хавиер отстъпи настрани и острието се размина на косъм с ръката му.
— Извинявай — Оуен се втренчи в сабята. — Това е странно.
Кое? — попита Монро.
Оуен се озърна, сякаш Монро е някъде из сивата пустош.
— Сабята — отговори Оуен. — Все едно… знаех как да я използвам.
Знаеш — каза Монро. — Или по-скоро Алфонсо дел Кастильо знае.
— Значи е бил той? — попита Оуен.
Имаш достъп до спомените му — отвърна Монро. — До всичките му спомени.
— Май се опитва да поеме нещата в свои ръце — отбеляза Оуен.
Да, в известен смисъл — каза Монро. — И в известен смисъл трябва да му позволиш. Симулацията работи чрез синхронизиране. За да преживееш спомените на предшествениците си, трябва да се оттеглиш на задната седалка и да ги оставиш да въртят кормилото.
— Значи нямаме контрол, щом стигнем там? — осведоми се Хавиер.
Имате някаква свобода на действие в симулацията — обясни Монро. — Но това не е пътуване във времето. Не можете да промените събитията. Не можете да промените спомените, а ако излезете твърде далеч от границите им, ще се десинхронизирате. Симулацията се нарушава и или ви връща в Коридора, или право в реалния свят. И в двата случая преживяването не е приятно.
— А по какво се познава десинхронизацията? — попита Хавиер.
Усеща се — отговори Монро. — А и симулацията се нарушава. Постарайте се обаче да не се притеснявате. Постепенно ще влезете в крачка. Просто се отпуснете. Смисълът на „Анимус“ е да излезете от черупката на ума си и за известно време да пребивавате в мислите на друг човек. Готови ли сте?
Оуен погледна към сабята и я пъхна в ножницата.
— Да.
Добре — каза Монро. — Задействам ли системата, усещането ще ви създаде проблеми — по-сериозни, отколкото в момента на влизането в Коридора на паметта. Отпуснете се и ще се справите. И още нещо — възможно е в самото начало предшествениците ви да не са съвсем близо един до друг, но са достатъчно близо, за да сподели симулацията. Не се втурвайте да се търсите, за да не се десинхронизирате. Така или иначе не можете да разговаряте помежду си, както в настоящето. Просто оставете спомена да се разгърне. Разбрахте ли?
— Да — отговори Оуен.
Готови ли сте? — попита Монро.
— Натискай бутона — отвърна Хавиер.
3.
Хавиер все още не беше сигурен дали е било добра идея да приеме предложението. Монро обаче имаше право. Бе дочул други деца да обсъждат „Анимус“ и го глождеше любопитство. Или просто искаше за известно време да се измъкне от главата си. Животът му в момента бе толкова объркан и заплетен.
Оуен стоеше пред него в Коридора на паметта. Само дето всъщност не беше Оуен, а негов предшественик — конкистадор с шлем и сабя, с която някак си умееше да борави. Хавиер не знаеше колко различно изглежда неговото лице, но усещаше тялото си много променено. Тлакскалтекът бе далеч по-възрастен, ставите го боляха, а съзнанието, опитващо се да се вмести в главата на потомъка му, възприемаше света по крайно несвойствен начин. Хавиер бе предприел пътуването в „Анимус“, за да влезе в мислите на някой друг, ала главата му бе станала още по-претъпкана.