— Е, вече няма значение — отбеляза тя.
Той избута количката си по-близо до нея и погледна през рамо, сякаш да види къде са другите.
— Исках да те попитам…
Не довърши.
Тя почака няколко секунди.
— Да ме питаш какво?
— Просто… — Бузите му поруменяха.
На Наталия й се стори, че се досеща накъде върви разговорът, но се надяваше да греши.
— Просто какво?
— Не знам. „Анимус“… Ситуацията беше странна. Ние бяхме… така де…
Излезе права. Шон имаше предвид Томи и Аделина. Наталия не искаше да нарани чувствата му, но вероятно бе неизбежно.
— Искам да кажа — продължи той, — че бяха те, но някак си бяхме и ние… а аз…
— Шон, не е чак толкова сложно. Аделина обичаше него. Не теб. А аз не съм Аделина.
— Знам.
— Какъв е проблемът тогава?
— Няма проблем. Просто… Няма значение. Забрави. Съжалявам, че повдигнах въпроса.
— И аз съжалявам — каза тя. — Не искам да бъда груба. Но не бива да объркваме нещата. Помниш ли какво ни каза Монро? Ти си ти. Това трябва да е ясно.
— Имаш право — съгласи се Шон. — Абсолютно.
— Добре — каза тя. — Радвам се, че поне по този въпрос сме единодушни.
Добави последното, макар да беше наясно, че и по двата въпроса мненията им се разминават.
Той кимна и се върна при другите, свел глава. Наталия го проследи с поглед и се упрекна, че не е била по-мила. Всъщност често й се случваше. В отношенията си с хората обикновено избираше най-прекия път, но това невинаги бе най-мъдрото решение.
Взря се отново в дърветата.
Нямаше начин да върне информацията, която другите бяха дали на Исая. Засега бе принудена да играе с тях. Не беше убедена обаче в добрите намерения на Исая и Ордена на тамплиерите. Но това не значеше, че подкрепя асасините. Преживяното в „Анимус“ й бе показало, че и двете организации носят само разруха. И поотделно, ала особено когато се борят една срещу друга и невинни жертви плащат цената.
Все пак не беше разумно да се опълчи срещу могъща институция като „Абстерго“. Още не. За разлика от начина, по който току-що бе разговаряла с Шон, сега щеше да чака търпеливо, да наблюдава и да прецени какъв е най-правилният ход. Така баба й и дядо й бяха избягали от съветски Казахстан и така щеше да избяга тя от тамплиерите.
— Добра новина! — съобщи Виктория от прага на стаята.
— Свързахме се с родителите ви. Обяснихме им ситуацията и ги уведомихме, че могат да дойдат и да ви видят по всяко време. Пътуват насам.
— Какво им казахте? — попита Наталия.
— Информирахме ги, че бивш служител в училищата ви — Монро — ви е въвлякъл в неизяснена измама с откраднато оборудване, но ние сме го разкрили и сме ви спасили.
Наталия отсъди, че това е експертно обмислена заблуда, достатъчно вярна да не търпи възражения, макар лично тя да знаеше цялата история.
— Значи ще се приберем вкъщи? — попита Грейс.
— Е, зависи от вас. Но искаме да ви предложим нещо.
— Какво? — попита Шон.
— Както спомена Исая, генетичният ви код е рядко явление. Бихме желали да ви поканим да останете тук, в „Етер“, за да продължим изследванията си. Смятаме да обсъдим тази възможност с родителите ви, когато пристигнат. Предполагам, че ще ни съдействат.
— Нима? — повдигна вежди Наталия.
Родителите й бяха недоверчиви към всякакви хора, ала особено към хора с власт и с пари.
— Е — Виктория се усмихна с големите си зъби, — ще предложим, естествено, значителен финансов стимул за участие в научните ни изследвания.
— И каква е уловката? — попита Дейвид.
— Няма уловка — каза Виктория. — Наложително е обаче да открием другите две Райски реликви преди Монро и разчитаме на помощта ви. Проучихме по-подробно ДНК пробите ви и открихме още една пресечна точка на спомените ви. Възможно е там да се намира второто острие от Тризъбеца. — Тя се обърна към Наталия. — Приисквало ли ти се е някога да посетиш Китай?
Епилог
Монро бе изминал няколкостотин мили, откакто избяга от тамплиерите, но ръцете му още трепереха. Стискаше трескаво волана, за да го контролира, и кокалчетата му бяха побелели. Очите му се замъгляваха. Будуваше от трийсет и шест часа и не бе ял почти нищо, а шосето се стелеше до безкрайност сред бледата равнина на пустинята, над която изгряваше слънцето.
Не искаше да се случи това. Поне не по този начин. Но не можеше да каже и какво точно очакваше да се случи. Мисията му започна толкова отдавна и премина през толкова повратни моменти, че понякога изгубваше целта от поглед. В такива моменти се връщаше в началото, откъдето бе тръгнал, и си спомняше защо прави всичко това.